Там свали шапката си, окачи я на дръжката на сабята и тръгна гологлав, като се подпираше на секирката си, цяла покрита с бисери. Облечен беше по полски, с военни дрехи; на гърдите си имаше броня от сребърна ламарина, по краищата обилно украсена със скъпоценни камъни и лъсната така, че сякаш слънце носеше върху гърдите си; на лявото му рамо висеше подплатена с кожа дълга дреха от венецианско кадифе, цветът на която се менеше от пурпурен във виолетов. Под шията я държеше шнур, закачен с брилянтни карфици, а и цялата дреха беше обшита с брилянти, също така брилянтна китка се люлееше на шапката му и тия скъпоценности святкаха като разноцветни искри около цялата му фигура и ослепяваха очите — такива блясъци се излъчваха от него.
Той беше мъж в разцвета на възрастта си с великолепна стойка. Главата му беше подбръсната, косата доста рядка, прошарена, пригладена върху челото като бретон, мустаците черни като гарваново крило, а краищата им висяха надолу от двете страни на устата. Високото чело и римският нос засилваха хубостта на това лице, но го загрозяваха донякъде прекалено издадените бузи и малки очи с червени кръгове. Изключителна сериозност, но заедно с това и нечувана надменност и суетност се рисуваха върху това лице. Човек можеше лесно да отгатне, че тоя магнат искаше вечно да привлича върху себе си очите на цялата страна, не! — на цяла Европа. И така беше наистина.
Където Йежи Любомирски не успяваше да заеме най-високото място, където трябваше да дели с други славата и заслугите, там неговата раздразнена гордост беше готова да застане като пречка и да развали, да сломи всички усилия, макар да се отнасяха за спасението на отечеството.
Той беше опитен вожд и с щастлива ръка, но и в това отношение други го превъзхождаха безкрайно много и изобщо способностите му, макар и доста големи, не отговаряха на неговата амбиция и желание за първенство. Оттук в душата му кипеше вечно недоволство, оттук се бяха родили подозрителността и завистта му, които по-късно го доведоха дотам, че стана за Жечпосполита по-пагубен дори от страшния Януш Радживил. Черният дух, който живееше в Януш, беше едновременно и велик, не отстъпваше пред никого и пред нищо; Януш желаеше корона и съзнателно вървеше към нея през гробове и през пропадането на отечеството. Любомирски би я приел, ако шляхтишките ръце му я сложеха на главата, но понеже беше по-дребен като човек, не смееше да я иска ясно и открито. Радживил беше един от ония мъже, които неуспехът събаря до равнището на престъпниците, а успехът издига до равнището на полубоговете. Любомирски беше голям размирник, който беше винаги готов да навреди на работата за спасяването на отечеството в името на своето раздразнено тщеславие; той беше винаги готов да развали, без нищо да изгради в замяна, дори себе си не смееше, не умееше да издигне; Радживил умря по-виновен, Любомирски — по-вреден.
Но тогава, когато в злато, кадифе и скъпоценности вървеше към краля, гордостта му беше достатъчно задоволена. Та нали той пръв от магнатите посрещаше своя крал на своя земя; той пръв го вземаше сякаш под свое покровителство, той щеше да го изкачи на съборения трон, той щеше да изтреби неприятеля, от него кралят и цялата страна очакваха всичко, към него бяха обърнати очите на народа. И когато всичко беше в съгласие с неговото самолюбие и дори то се ласкаеше от това, че проявява вярност и подчинение, той наистина беше готов на жертви и всеотдайност, готов беше дори да прекали в проявите си на почит и вярност. Щом стигна до средата на възвишението, на което стоеше кралят, той свали шапката от дръжката на сабята си и като се кланяше, започна да мете снега с нейната брилянтна китка.
Кралят подкара коня си надолу, после го спря, за да слезе за приветстването. Като видя това, пан маршалът се втурна, за да подържи стремето с достойните си ръце, и в тоя момент дръпна наметалото си, свали го от плещите и по примера на английски придворен го хвърли пред кралските нозе.
Разчувстваният крал разгърна ръце и го хвана като брат в прегръдките си.
Някое време двамата не можеха да изрекат нито дума, но при тая прекрасна гледка войската, шляхтата, народът закипяха в един глас и хиляди шапки полетяха във въздуха, изтрещяха всички мускети, пушки и пищови, оръдията от Любовля се обадиха с далечен бас, та планините чак се затресоха, събудиха се всички еха и започнаха да се носят наоколо, като се отразяваха в тъмните стени на боровите гори, в скалите и урвите и отлитаха с новината към по-далечни планини, по-далечни скали…