Внезапно тропот на няколко коня се чу при вратата на плевнята.
— Кого носят там дяволите? — попита полковникът. Вратата скръцна и влезе войник.
— Ваша милост полковник — каза той, — генерал Мюлер желае да види веднага ваша милост!
— О, ти ли си, старо! — отговори Куклиновски. — По каква работа? За какъв дявол?
— Генералът моли ваша милост да отиде веднага при него.
— Кой дойде от страна на генерала?
— Шведски офицер, замина си вече. Конят му за малко не хвърли петалите от бързане!
— Добре! — каза Куклиновски. После се обърна към Кмичиц:
— Беше ти топло, сега се поразхлади, птиченцето ми, аз ще се върна скоро и ще си поприказваме още!
— А какво да направим с пленника? — попита един от войниците.
— Оставете го така, ще се върна скоро. Един от вас да дойде с мене!
Полковникът излезе, а заедно с него оня войник, който преди това седеше на гредата. Останаха само трима, но незабавно още трима влязоха в плевнята.
— Можете да вървите да спите — каза оня, който дойде със съобщението за Куклиновски, — полковникът заповяда ние да останем на стража.
Кмичиц трепна при звука на тоя глас. Стори му се познат.
— Ние искаме да останем — отговори един от тримата първи войници, — за да погледаме това чудо, защото такъв…
Внезапно прекъсна.
Някакъв страшен, нечовешки глас се изтръгна от гърлото му, приличен на изкръкването на петел, който колят. Той разпери ръце и падна като ударен от гръм.
В същото време в плевнята се разнесе вик: „Бий!“ и другите двама новодошли се хвърлиха като рисове върху двамата по-раншни. Закипя страшна, къса борба, осветявана от блясъците на запалената катраница. След миг две тела паднаха в сламата, още една секунда се чуваше хъркането на убитите, а после се разнесе оня глас, който по-преди се стори познат на Кмичиц:
— Ваша милост, това съм аз, Кемлич, и синовете ми! Ние още от сутринта чакахме удобен случай. От сутринта наблюдаваме!
Тук старият се обърна към синовете си:
— Хайде, негодници, отвържете пан полковника, хайде, бързо!
И докато Кмичиц успее да разбере какво става, около него се показаха двете чорлави глави на Козма и Дамян, подобни на две грамадни къдели. Връзките бяха веднага разрязани и Кмичиц се изправи на крака. Отначало се олюля. Стиснатите му устни едва успяха да кажат:
— Вие ли сте?… Благодаря…
— Ние сме! — отговори страшният старец. — Света Богородице! О!… Обличай се, ваша милост. По-живо, негодници!
И започна да подава дрехите на Кмичиц.
— Конете чакат зад вратата — каза той. — Оттук пътят е свободен. Стража има; може би не биха пуснали никого да влезе, но за излизане ще пуснат. Ние знаем паролата. Как се чувстваш, ваша милост?
— Припече ми хълбока, но малко. В краката се чувствам слаб…
— Пийни си водка, ваша милост.
Кмичиц грабна жадно манерката, която му подаде старецът, и като я обърна до половина, каза:
— Бях измръзнал. Веднага ми стана по-добре.
— На седлото ще се сгрееш, ваша милост. Конете чакат.
— По-добре ми е вече — повтори Кмичиц. — Хълбокът малко ме гори… Но няма нищо!… Съвсем ми е добре!
И седна на ръба на преградата за снопите.
След малко наистина възстанови силите си и гледаше напълно съвзел се суровите лица на тримата Кемличи, осветени от жълтеникавите пламъчета на запаления катран.
Старецът застана пред него.
— Ваша милост, бързо! Конете чакат!
Но в пан Анджей се беше вече пробудил напълно някогашният Кмичиц.
— О, дума да не става! — възкликна той внезапно. — Сега аз ще почакам тоя изменник!
Тримата Кемличи се спогледаха слисани, но никой не рече нито дума, така сляпо бяха свикнали от миналото да слушат тоя вожд.
А на него жилите на челото му се издуха, очите му светеха в мрака като две звезди, такава упоритост и желание за мъст гореше в тях. Това, което правеше сега, беше лудост и можеше да я плати с живота си. Но неговият живот се състоеше именно от цяла редица такива лудости. Хълбокът го болеше ужасно, така че той току се хващаше неволно с ръка за него, но мислеше само за Куклиновски и беше готов да го чака до сутринта.
— Слушайте — каза той, — Мюлер наистина ли го повика?
— Не — отговори старецът. — Аз измислих това, за да се справим по-лесно с другите. Ние тримата трудно бихме се справили с петима, защото някой от тях можеше да вдигне тревога.
— Добре тогава. Той ще се върне тук или сам, или с дружина. Ако с него бъдат няколко души, тогава веднага се нахвърлете срещу тях… Него оставете на мен. После на конете… Има ли някой пистолети?
— Аз имам — отговори Козма.
— Давай! Пълни ли са? Барутът насипан?