— Слава Богу! — извика кралят. — Аз чух от неговата уста нещо, което няма да повторя пред ваши милости, защото ми се струва, че ми се е счуло или че той говореше така в делириум, но ако излезе, че е истина, тогава ще има да се чудите, ваши милости.
— Стига да не е нещо такова — каза маршалът, — което би могло да натъжи ваше кралско величество.
— Съвсем не! — отвърна кралят. — Напротив, то ни зарадва безкрайно много, понеже се оказва, че дори тия, които имахме основание да смятаме за най-големи наши неприятели, са готови да пролеят кръвта си за нас.
— Милостиви господарю! — възкликна маршалът. — Времето за поправяне дойде, но под тоя покрив ваше кралско величество се намира между такива хора, които никога дори с мисъл не са сгрешили срещу короната.
— Това е вярно, вярно! — отговори кралят. — А вие, пан маршале, на първо място!
— Аз съм нищожен слуга на ваше кралско величество!
Неусетно на трапезата настана все по-голяма глъчка.
Почнаха разговори за политическото положение, за напразно чаканата досега помощ от германския император, за татарските подкрепления и за бъдещата война с Швеция. Настъпи нова радост, когато пан маршалът заяви, че нарочно изпратеният от него пратеник до хана се е върнал само преди няколко дни и съобщил, че орда от четирийсет хиляди души стои готова, а може да стигне и до сто хиляди, когато кралят отиде в Лвов и сключи споразумение с хана. Същият пратеник съобщил, че заплашени от татарите, и казаците се покорили.
— Вие сте помислили за всичко, пан маршале — каза кралят, — ние самите не бихме постъпили по-добре!
Внезапно той грабна чашата и викна:
— За здравето на пан коронния маршал, нашия домакин и приятел!
— И дума да не става, милостиви господарю! — викна маршалът. — За ничие здраве не може да се пие, преди да пием за здравето на ваше кралско величество!
Всички задържаха полувдигнатите вече чаши, а Любомирски, зарадван, изпотен, кимна на собствения си маршал-бюфетчик.
При тоя знак прислугата, с която залата беше пълна, скочи и отново започна да пълни чашите със сладко южно вино, черпено с позлатени кани от бурета от чисто сребро. Настроението веднага се повиши още повече и всички чакаха само тоста на пан маршала.
В това време маршалът-бюфетчик донесе две чаши от венециански кристал, изработени така изкусно, че биха могли да минат за осмо чудо на света. Техният кристал, изрязван и полиран до изтъняване може би цели години, хвърляше същински диамантни блясъци; над тяхната украса бяха работили италиански майстори. Подставките бяха от злато с резба на дребни фигурки, които представяха триумфално възлизане на вожд в Капитолий. Начело се движеше вождът в златна колесница по път, постлан с дребни бисерчета. Зад него вървяха пленници с вързани ръце, някакъв цар с чалма, направена от един смарагд, по-нататък следваха войници от легионите със знамена и орли. Повече от петдесет фигурки бяха поместени на всяка подставка, дребнички като лешници, но изработени толкова чудесно, та човек можеше да отгатне чертите на лицето и чувствата на всяка от тях, гордостта на победителите и угнетеността на победените. Златни филиграни, тънки като косми, извити с удивително майсторство в лозови листа, гроздове и разни цветчета, свързваха подставката с чашата. Тия филиграни се виеха около кристала, съединяваха се горе в едно колело, което образуваше ръба на чашата, и бяха украсени с камъни в седем цвята.
Маршалът-бюфетчик подаде едната чаша на краля, другата на маршала, и двете пълни с вино. Тогава всички станаха от местата си, а пан маршалът вдигна чашата и викна, колкото му глас държи:
— Vivat Joannes Casimirus rex!
— Vivat! Vivat! Vivat!
В тоя миг оръдията отново изгърмяха, та стените на замъка чак се разтърсиха. Шляхтата, която пируваше в другата зала, се втурна с чаши; пан маршалът искаше да държи реч, но това не беше възможно, защото думите се губеха в непрекъснатия вик: „Vivat! Vivat! Vivat!“
Маршалът беше овладян от такава радост, от такова въодушевление, че очите му заблестяха диво, и като обърна чашата си, викна така, че се чу дори всред всеобщата врява:
— Ego ultimus!23…
При тия думи той се удари с безценната чаша в главата и кристалът се пръсна на стотици частици, които паднаха със звън на пода, а слепите очи на магната се обляха с кръв.
Всички се слисаха; а кралят каза:
— Пан маршале, не съжаляваме за чашата, а за главата… Много държим на нея!
— Нищо не чинят за мене съкровищата и скъпоценностите — възкликна маршалът, — щом имам честта да приема у дома си ваше кралско величество.
Сега бюфетчикът му подаде друга чаша.