Кралят прочете тоя акт на общо заседание с епископите и сенаторите. Сърцата на всички се изпълниха с радост, душите се въздигнаха към Бога с чувство на благодарност, защото тая паметна конфедерация предвещаваше не само опомняне, но и възраждане на тоя народ, за когото до неотдавна чуждият нашественик можеше да каже, че в него няма нито вяра, нито любов към отечеството, нито съвест, нито ред, нито издръжливост, нито която и да било от добродетелите, върху които се крепят държавите и народите.
Сега кралят имаше свидетелство за наличността на всички тия качества: актът за конфедерацията и нейното възвание. В него се сочеха вероломството на Карл Густав нарушенията на дадените клетви и обещания, жестокостта на генералите и войниците, непроявявана дори от най-дивите народи, поругаването на черквите, гнетът, грабежите, проливането на невинна кръв — и обявяваха война на живот или смърт срещу скандинавския нашественик. Възванието, страшно като архангелска тръба, призоваваше да навлязат във всеобщото опълчение не само рицарите, но и всички съсловия и народности на Жечпосполита. „Дори всички infames (казваше възванието), banniti и proscripti27 трябва да участват в тая война.“ От рицарите се искаше да яхнат конете, да изложат собствените си гърди и да тръгнат на бой, а между селяните си да съберат пеши войници, по-богатите повече, по-бедните по-малко, според възможностите и силите си.
„Понеже в тая държава aeque bona et mala28 принадлежат на всички, справедливо ще бъде и опасностите да се поделят между всички. Всеки, който се нарича шляхтич, със земя или не, дори някой шляхтич да има най-много синове, длъжен е да тръгне на тая война срещу неприятелите на Жечпосполита. Защото както всички, независимо дали са от по-низш или по-висок произход, щом са шляхтичи ad omnes prerogativas29 на постовете, достойнствата и благодеянията от страна на отечеството сме capaces30, така трябва да бъдем aequales31 и в това, че лично ще отидем да браним тия отечествени свободи и beneficiorum32“…
Ето така това възвание разбираше равенството между шляхтичите. Кралят, епископите и сенаторите, които отдавна вече носеха в сърцата си мисълта за реформиране на Жечпосполита, с радостно удивление се убедиха, че и народът е узрял за такава реформа, че е готов да тръгне по нови пътища, да изтрие ръждата и плесента от себе си и да започне нов, великолепен живот.
„При това ние откриваме (гласеше възванието), сочим и предлагаме възможност на всеки plebeiae conditionis33 чрез тоя наш съюз benemeremdi in Republica34 достъп и получаване на достойнство, привилегии и beneficiorum35, на каквито gaudet36 шляхтишкото съсловие…“
Когато на кралския съвет прочетоха тоя откъс, настана дълбоко мълчание. Тия, които заедно с краля желаеха най-силно да бъде открит достъп до шляхтишките права и за хората от низшите съсловия, мислеха, че те ще трябва много да воюват, да страдат и да се измъчват, че ще трябва да изтекат цели години, докато се яви възможност да предявят без опасност нещо подобно, а сега самата шляхта, досега толкова ревнива за своите привилегии, толкова наглед консервативна, отваряше широко вратите за сивите селски маси.
Тогава примасът стана и сякаш осенен от пророчески дух, каза:
— Потомците ще прославят за вечни времена тая конфедерация, задето сте поместили последната точка, а ако някой рече да сметне тия времена като време на упадък на старополските добродетели, тогава ще му възразят, като посочат вас.
Епископ Гембицки беше болен, та не можеше да говори, а само благославяше с разтреперана ръка актовете и пратениците.
— Аз виждам вече как неприятелят напуска посрамен тия земи! — каза кралят.
— Дай боже час по-скоро!… — възкликнаха двамата пратеници.
— Вие, ваши милости, ще дойдете с нас в Лвов, където веднага ще одобрим тая конфедерация, а при това ще сключим и друга, която дори пъклените сили не ще могат да преодолеят.
При тия думи пратениците и сенаторите се спогледаха, сякаш се питаха взаимно за каква сила става дума, но кралят мълчеше, само лицето му засияваше все повече; той отново взе акта в ръка и отново го зачете, после се усмихна и каза внезапно:
— Много ли бяха тия, които възразяваха?
— Милостиви господарю — отговори пан Домашевски, — тая конфедерация беше подписана единодушно по инициатива на техни милости пановете хетмани, пан витебския воевода и пан Чарнецки, а от шляхтата не се противопостави никой, толкова всички са се наострили срещу шведите и с такава обич горят към отечеството и короната.