— Да.
— Добре. Ако се върне сам, тогава веднага щом влезе, скачайте върху него и му запушете устата. Можете да му тикнете собствената шапка в устата.
— Тъй вярно! — каза старецът. — Сега ще позволиш ли, ваша милост, да претърсим ония? Ние сме сиромаси хора…
При тия думи той посочи труповете върху сламата.
— Не! Бъдете нащрек. Каквото намерите у Куклиновски, ще бъде ваше!
— Ако той се върне сам — каза старецът, — тогава не ме е страх от нищо. Ще застана зад вратата и дори да дойде някой от полка, ще кажа, че полковникът е наредил да не пускам никого…
— Добре. Внимавай!…
Зад плевнята се разнесе конски тропот. Кмичиц скочи и застана в сянката при стената. Козма и Дамян заеха места до самия вход като две котки, които дебнат мишка.
— Сам! — каза старецът и потриваше ръце.
— Сам! — повториха Козма и Дамян.
Тропотът наближи съвсем и внезапно престана, а зад вратата се чу глас:
— Да излезе някой да държи коня! Старецът се втурна пъргаво.
Настана кратка тишина, след което затаените в плевнята дочуха следния разговор:
— Ти ли си, Кемлич? Какво значи това, дявол да го вземе! Побъркал ли си се или си оглупял?!… Нощ! Мюлер спи. Стражите не искат да ме пуснат, казват че никакъв офицер не е заминавал!… Какво значи това?
— Офицерът чака ваша милост тук, в плевнята. Дойде веднага след заминаването на ваша милост… и казва, че се бил разминал с ваша милост, та чака.
— Какво значи всичко това?… А пленникът?
— Виси.
Вратата изскърца и Куклиновски се вмъкна в плевнята, но преди да направи една крачка, две железни ръце го хванаха за гърлото и задушиха вика му на ужас. Козма и Дамян го събориха на земята с опитността на истински разбойници, коленичиха на гърдите му, като ги мачкаха така, та ребрата чак започнаха да пращят, и в миг му запушиха устата.
Тогава Кмичиц излезе напред, засвети с кълчищата в очите му и каза:
— Ах, това е пан Куклиновски!… Сега аз имам да поприказвам с ваша милост!
Лицето на Куклиновски беше синьо, жилите толкова напрегнати, та изглеждаше, че всеки момент могат да се пукнат, но в неговите изскочили навън и кървясали очи все пак имаше толкова изумление, колкото и ужас.
— Съблечете го и на гредата! — извика Кмичиц.
Козма и Дамян започнаха да го събличат най-ревностно, сякаш искаха да смъкнат и кожата му заедно с дрехите.
След четвърт час Куклиновски висеше вече на гредата, вързан за ръцете и краката като пушена гъска.
Тогава Кмичиц се хвана за кръста и започна да се подиграва страхотно.
— Е какво, пане Куклиновски — каза той. — Кой е по-добър: Кмичиц или Куклиновски?…
Изведнъж грабна запалената кишка и пристъпи крачка по-близо.
— Твоят стан се намира на един изстрел с лък. Твоите хиляда разбойници са ти на разположение… А и шведският ти генерал не е далеко, но ти висиш на същата греда, на която искаше да ме печеш… Познай сега Кмичиц! Ти искаше да се сравняваш с него, да принадлежиш към неговата компания, да му съперничиш!… Ти, бандите! Ти, подлецо!… Ти, плашило за стари жени!… Ти, човешка измет!… Ти, пане Мръснишки от Мръсниково! Ти, крива муцуно! Ти, простако! Ти, робе!… Аз бих могъл да заповядам да те заколят с чекийка като петел, но предпочитам да те опека жив, както ти искаше да опечеш мене…
След тия думи той вдигна кишката и я допря до хълбока на нещастния Куклиновски, но я държа по-дълго, докато в плевнята се разнесе миризма на изгорено месо.
Куклиновски се сгърчи така, та въжето почна да се люлее заедно с него. Очите му, впити в Кмичиц, изразяваха страшна болка и няма молба за милост, от запушената му уста се изтръгваха жални стонове; но войните бяха направили кораво сърцето на пан Анджей и в него нямаше милост, особено за изменниците.
И след като махна най-сетне кишката от хълбока на Куклиновски, сложи я за малко под носа, опърли мустаците му, миглите и веждите, след което каза:
— Дарявам ти живота, за да можеш още да поразмишляваш за Кмичиц. Ще повисиш тук до сутринта, а сега моли Бога да те намерят хората, преди да замръзнеш.
После се обърна към Козма и Дамян и викна:
— На конете!
И излезе от плевнята.
След половин час около четиримата конници се простираха тихи, мълчаливи хълмове и пусти поля. Чист, ненаситен с барутен дим въздух нахлуваше в гърдите им. Кмичиц яздеше напред, тримата Кемличи след него. Те разговаряха тихо, той мълчеше или по-скоро четеше тихо утринни молитви, защото вече наближаваше да съмне.
От време на време от устата му се дочуваше изсъскване или дори тих стон, понеже изгореният хълбок го болеше силно. Но едновременно се чувстваше на кон и свободен, а мисълта, че беше пръснал най-голямото оръдие и на това отгоре се бе изтръгнал от ръцете на Куклиновски, както и че бе му отмъстил, го изпълваше с такова задоволство, пред което болката беше нищо.