— Вече ти казах, извадих късмет.
— Друго не ти трябва.
Тя пак се закашля и този път ми се стори, че никога няма да спре. Дробовете й хриптяха, а бледото й лице порозовя. Когато най-сетне се успокои, дишаше бързо и плитко, очите й лъщяха като стъклени.
— Когато си тръгнем оттук, те ще ни преследват.
— Тогава бъдете заекът късметлия — прошепна тя.
Затвори очи и лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се закашля отново. Само че не го направи. Чертите й се отпуснаха.
— Викърс — разтърсих я за рамото.
Тя вече не отвори очи.
Гледах как старецът увива тялото й с одеяло, а после заедно с жената я погребаха под дървото, сякаш по някакво предварително споразумение. След като отъпкаха земята над гроба й, мъжът каза няколко думи — бавно, на испански. Накрая хвана Мърси за ръката и ни поведе към склона. Прекосихме тревата и излязохме на чакълестата алея. Тръгнахме бавно към колата.
Преди да се качим, старецът заговори на английски:
— Не се връщайте.
Не каза нищо повече.
На лицето му нямаше гняв. На лицето му нямаше нищо. И тогава се зачудих дали ще колапсира вълната, ако види резултатите от детектора?
Качих се в колата и запалих двигателя. В ръката си стисках заешкото краче.
Погледнах към косматата буца в дланта си — сега мъничка и суха — и я прибрах я в джоба на ризата си.
Мърси се обади от седалката до мен:
— Хайде да се махаме оттук.
Пътят към ниското възвишение беше буцест и изровен. Зърнах някакво движение с периферното си зрение и когато се обърнах да погледна, видях един заек да скача през тревата.
Продължих, докато не излязохме на асфалтирано шосе, прекосяващо скалистия терен, над който светлината вече изтляваше.
— Къде отиваме? — попита ме Мърси
Спомних си думите на Викърс. А после си помислих за мама.
Махалото с неговата дълга, люлееща се ръка — обвързана, оплетена със самата Вселена. Спомних си думите на Викърс: „Вселената е обект — сбор от вълни. Метафора за метафора, която не пасва съвсем“. И наистина метафората не пасваше съвсем. Вселената не беше просто сбор от матрьошки, скрити една в друга, но отделни. Тя беше много по-взаимносвързана от това.
Едно неделимо цяло, информация, която се кодира в самата себе си.
Това беше фрактал на Манделброт — образ в друг образ.
Светът е модел.
Модел в модел.
— Знам какво трябва да направим — казах аз.
Бяхме пътували три часа, когато телефонът ми внезапно изписука, някакъв вътрешен компонент най-сетне бе изсъхнал и възкръснал от мъртвите.
Слънцето го беше загряло на таблото и той опари ухото ми.
Три гласови съобщения. Всички от Джой. Звучеше притеснена. Последното бе направо трескаво:
„Моля те, обади ми се“.
— Трябва да го изхвърлиш — каза Мърси.
Беше права, разбира се.
Но първо се обадих. И попаднах на гласова поща.
„Джой, добре съм. Извън щата съм, пътувам към Индиана. Не искам да те въвличам повече в това, така че няма да се обадя отново. Не и докато не приключи. Но исках да ти кажа, че съм жив. Скоро ще се свърши, но един или друг начин.“ Прекъснах връзката и хвърлих телефона през прозореца.
Глава 48
Когато спряхме на паркинга, беше вече неделя следобед. Същият пуст асфалт, по-пуст и от предишния път. Нямаше зелено беемве близо до входа.
Изключих двигателя и тръгнахме към сградата.
Вратите бяха заключени. Натиснах звънеца. Една жена с работна престилка се приближи до вратата. Бяла коса. Много слаба. Явно от чистачите.
— През уикенда фирмите не работят — каза тя през стъклото.
— Аз работя в „Хай-трупут“.
Тя сбърчи чело.
— Цялата сграда е затворена.
— Просто искам да си взема нещата.
— Имате ли пропуск?
— Не го нося, но ще ви кажа името си.
Тя поклати белокосата си глава. Истинска строга старица.
— Не бива да пускам никого без пропуск.
Мърси извади пистолета си и го притисна странично към стъклото.
— Ето го пропуска му — рече тя. — Със снимка и всичко останало.
Жената отвори уста от изумление.
— Искате ли да се обзаложим, че това стъкло не е блиндирано? — попита я Мърси.
Жената отвори вратата.
— Няма да ви нараним — казах й аз.
— Вероятно — добави Мърси, докато чистачката отстъпваше заднешком с вдигнати ръце. — Продължавайте.
— Тук няма никакви пари.
— Не търсим пари. Имате ли ключове?
Тя извади черна магнитна карта.
— Благодаря — рекох аз и я дръпнах от ръката й. — Някъде тук да ви се намира въже или нещо подобно?