— Еберакси — казах аз.
Вътре в сферата блестеше странна геометрия. Диамантът. Гореше като послеобраз в кварца.
Плъзнах ръце по дръжката на брадвата, за да я захвана здраво.
— Ах, ах, ах — чу се глас зад мен.
Обърнах се и видях Брайтън да влиза в залата.
Глава 49
Той тръгна напред и излезе на светло. Още фигури го последваха в залата. Едри мъже. Двама, после четирима, след това шестима. Вървяха покрай стените, за да ни обградят и да блокират пътя ни за бягство. Придържаха се към сенките. Оставих брадвата да падне на пода. Брайтън носеше пушката на Стюарт.
— Чудесно преследване беше, Ерик.
Брайтън беше със същите дрехи като при последната ни среща. Тъмно ловджийско сако. Тъмни панталони. Светлите му очи сякаш сияеха, а на лицето му играеше крива усмивка.
— Но сега играта свърши.
— Как ни откри? — попита Мърси толкова тихо, че едва я чух.
— Е, това е добър въпрос — отвърна Брайтън. Той тръгна небрежно да ни заобиколи, стъпките му захрущяха по отломките от електрониката. Зад него хората му спряха до стените. Пет-шест едри силуета в мрака. — Отдръпни се от сферата и ще ти отговоря.
— Знам, че няма да го направиш.
Брайтън се изхили.
— В какъв свят живееш, че си въобразяваш, че ще стане на твоята? — Парченцата кварц хрущяха под краката му, когато се завъртя. — Но ние всички живеем в свой собствен свят, нали? Оформяме света си по свое подобие, както и нашите богове. — Той започна да ни обикаля. — Някога питал ли си се какъв точно свят си създал за себе си, Ерик? Ако ми дадеш сферата, ще те оставя да си тръгнеш. И няма да си принуден да гледаш как я убивам.
— Той лъже — обади се Мърси, вдигна пистолета и го насочи към Брайтън.
Неговата усмивка стана още по-широка.
— О, виж ти! Какво си имаме тук?
— Стой далеч от нас.
Брайтън се засмя.
— Открих, че има универсална форма на общуване. Езикът може и да е чудесен за бизнес преговори и проникване в институции. Сприятелявам се с теб, когато сприятеляването е целесъобразно. Но за разискване на по-фундаментални въпроси езикът е неподходящ. Установих, че в сърцевината винаги ще има неразбирателство. Липса на комуникация. Докато не извадиш острието си. — Той вдигна пушката, но не я насочи. Усмивката му отново се разшири и показа сияйно бели зъби. — Показваш острието си и това променя всичко. Няма значение на какъв език говориш. Виждал съм го и в азиатските степи, и в африканските пустини. Виждал съм го на ледените брегове на Гренландия, където преди хиляда години дългият път на изток най-сетне се е срещнал с дългия път на запад. Нямаш нужда от общ език, щом извадиш острието си. Останалата човешка комуникация отпада като изкуствена. Само чрез стоманата е възможно съвършено общуване. — Той премести пушката в ръцете си. — Ще си поговорим ли, Мърси? Това ли искаш да направим? — Обърна се към нея и добродушната маска се изцеди от лицето му. Очите му внезапно се изпълниха със смъртна заплаха. — Е, ще обсъждахме ли?
Взираха се един в друг.
И очите й я издадоха.
Видях го.
Едва забележимо.
Но Брайтън също го видя. В мига преди тя да се задейства, зърнах решението в погледа й.
Кожата на Брайтън като че ли затрептя, когато пръстът й се сви на спусъка — същото онова изгревно присветване, и той се стрелна настрани и се извъртя.
Пистолетът на Мърси изплю огън в сумрака точно когато Брайтън я удари по ръката. Чух трошенето на костта и писъка на Мърси. Оръжието излетя от ръката й.
Брайтън се усмихна. Тази гледка не беше за изпускане. Като че ли по кожата му плъзнаха огнени ручейчета и аз го видях едновременно по два начина. Брайтън — човекът, и Брайтън — нещо съвсем различно. Нещо много по-голямо. Той вдигна пушката си към Мърси, усмихна се по-широко, прицели се, дръпна предпазителя и…
…замръзна.
Съвсем бавно извъртя глава към мен. Пушката му не помръдваше.
Аз държах сферата високо над лавата си и извиках:
— Ако я убиеш, ще я унищожа.
За миг той не стори нищо.
— О, значи все пак си имал зъбки. — Свали пушката, а заедно с нея изчезнаха и усмивката му, и ручейчетата светлина. Сега отново беше просто човек. — Не би искал да поемаш по този път. Направиш ли го, положението сериозно ще се влоши. И за двама ни.
Гласът му беше утешителен и разумен. Глас на преговарящ с човек, стъпил на перваза на прозорец.
— Остави сферата на пода.
— Строши я! — извика Мърси.
— Чакай малко — продължи Брайтън. Очите му бързо сновяха между мен и нея. Той вдигна свободната си ръка. — Няма нужда да прибързваме. Ние сме разумни хора. Истината е, че ти дори не знаеш какво точно държиш.