— Знам.
— Ако знаеше, нямаше да я вдигнеш така над главата си. Чакаме я от много време. Знаеш ли какво е да виждаш провала на усилията си? Корекциите, които променят грешно нещата отново и отново. А ти сега държиш края на всичко това. За нас и за теб.
— Искаш да кажеш, нашият край.
Той поклати глава.
— Именно твоят експеримент съсипа света — и единствено сферата пречи на корекцията. Обикновено светът се движи бавно, но нещата вече са много напреднали. Вече няма връщане. Повярвай ми, не би искал да видиш как светът се движи бързо.
— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш цивилизацията? Каква причина може да имаш?
— Това ли ти казаха? Че искам да разруша цивилизацията? — Той се засмя. — Аз искам нещо много повече от това. — За миг кожата му затрептя като крилца на оси. — Остави сферата.
— Не.
Той вдигна пушката към лицето ми и заяви:
— Тогава просто ще те застрелям.
— А аз ще изпусна сферата.
— И какво ще стане? Какво си въобразяваш, че държиш?
Не знаех какво да отвърна. Какво всъщност държах? Диамантът. Тъканта на времепространството. Странна кварцова топка.
— Детектор — каза Брайтън. — Най-великият детектор, създаван някога.
Погледнах го в опит да преценя дали лъже.
— Знаехме, че приятелят ти е попаднал на нещо, затова финансирахме проектите му. Вие сте невероятни. Какви велики неща изобретявате! Не спирате да ме изумявате и ето че най-сетне създадохте онова, което ние не успяхме. И все пак ти все още не разбираш. Тази сфера прави съвършена снимка на времепространството. Всеки протон, всеки електрон, до най-малкия детайл. Видял си я в действие, нали? Технологията за увеличение на образа все още не съществува, но пък самото изображение вече го има. Негативът. Информацията е там вътре, ако знаеш как да я достигнеш. Вие успяхте да засечете точното състояние на всяка квантова частица на километри оттук. Според теб до какво води това? Как реагира по-голямата квантова система? Не може.
— Стига! — извиках аз и вдигнах по-високо сферата.
— Почакай! — рече Брайтън. Обърна се, заговори в ухото на един от мъжете и той излезе от залата. — Ако не искаш да разбереш — продължи Брайтън, — тогава имаме на разположение още една възможност да ти помогнем да вземеш не толкова… разрушително решение по въпроса. — Сините му очи не се откъсваха от лицето ми, когато извика през рамо. — Доведете я!
Един от хората му влезе в стаята, като влачеше съпротивляваща се фигура.
— Попита как сме разбрали, че сте тук — каза Брайтън на Мърси. — Вероятно трябваше да попиташ твоето другарче. Представи си изненадата ни: докато сме ви търсили, вие сте пътували насам.
Тогава разбрах, че вече съм в ръцете им.
Мъжът беше запушил с огромната си длан устата на Джой; с другата я стискаше през кръста и я носеше пред себе си като торба с брашно. Краката й се олюляваха над пода.
— Джой — извиках аз.
— Е, това е сделката — каза Брайтън. — Ти ни оставяш сферата, а ние ви пускаме живи.
— Не — обади се Мърси. — Той лъже.
— Ти избираш, Ерик, не тя.
— Как мога да ти имам доверие?
— Имаш думата ми.
— Това не е достатъчно.
Ръцете ми започнаха да треперят. Сферата беше тежка; каквото и да направех, трябваше да стане скоро или щях да се лиша от избор.
— Тогава и тримата ще умрете.
Джой започна да рита и да се гърчи в ръцете на огромния мъжага. Тя издърпа за миг дланта му от устата си и извика високо и паникьосано: „Ерик!“. Ръката отново притисна устните й.
— Имаш пет секунди — каза Брайтън.
Погледнах към Мърси.
— Той лъже — рече тя. — Разбий я!
— Разбиеш ли я, тя ще умре — сопна се Брайтън. — Можеш да заложиш живота си на това. Но няма причина да става така, Ерик.
Той тръгна към Джой, която се мяташе в прегръдката на мъчителя си. Брайтън вдигна пушката и притисна дулото в слепоочието й.
— Ако дръпна спусъка, къде ли ще иде съзнанието й? Чудя се. Дали мъртвите очи все още ще колапсират вълната? — Той отметна с оръжието един кичур от косата й. — Ти обичаш експериментите, Ерик. Да проведем ли един, за да видим какво ще стане? Е, решавай.
— Почакай — казах аз, опитвах се да печеля време.
Опитвах се да мисля. Не можех да му дам сферата, но не можех и да оставя Джой да умре. Вече бях отговорен за смъртта на Сатвик. На Стюарт. Не можех да стана причина и за нейната смърт.
— Изтече ти времето, Ерик. Имаш една секунда.