— Чакай! — извиках аз и свалих сферата до гърдите си.
— Не! — изпищя Мърси, хвърли се към мен и се опита да изрита сферата от ръцете ми, а аз едва не я изпуснах.
Отдръпнах се и стиснах здраво сферата до гърдите си. Мърси посегна към мен, но закачи само джоба на ризата ми и скъса плата.
В този миг малкото заешко краче изпадна от джоба ми и се плъзна по пода.
Всички го проследиха с поглед.
Аз гледах към Джой.
Това беше мигът на просветление, когато виждаш пътя към решението. Сякаш винаги е бил точно пред теб и е трябвало само да го забележиш.
Заешкото краче спря върху бетона. А очите на Джой го проследиха по целия му път. После срещнаха моите.
Тя примигна.
— Ти не си сляпа.
— Времето изтече — извика Брайтън и притисна пушката по-силно към главата й.
Аз се взирах право в Джой. Очите й не помръдваха. Не се откъсваха от мен.
— Ти не си сляпа — повторих аз.
Всички бяха застинали в очакване. Здравенякът, който държеше Джой, погледна към Брайтън и той се извърна към мен.
Именно Джой наруши този транс. Помръдна леко рамо, мъжът свали ръка от устата й и я остави на пода.
Тя изпъна шия и се протегна.
Брайтън свали оръжието си и поклати разочаровано глава.
Мислите ми препускаха. В този миг я видях съвсем различна.
— Но… онзи ден в лабораторията ти…
— Не колапсирах вълната — довърши тя изречението ми.
Видях я как потрепва за миг — като мимолетна игра на светлината.
— Казах ти — рече тя тихо — да не вярваш на очите си.
— Но… защо?
Тя застана до Брайтън.
— Наблюдаваме работата ти още от най-ранните ти публикации.
Брайтън се намеси:
— Когато те наеха в „Хенсън“, за нас не беше трудно да изпратим някого да те наблюдава.
Не можех да продумам. Не намирах думи.
Ако имах оръжие, щях да ги застрелям и двамата. Но аз нямах оръжие. Имах само сферата.
Вероятно Брайтън го видя в очите ми — мига на решението. Както го беше видял и в очите на Мърси.
— Все по трудния начин — въздъхна той, махна леко с ръка и двама мъже скочиха към мен от сенките.
Аз вдигнах сферата високо и я хвърлих с всичка сила, но те бяха твърде бързи. Един се стрелна към нея и тя се стовари върху ръката му вместо на пода — той изкрещя от болка, а сферата се изтърколи точно в секундата, в която вторият мъж заби рамо в корема ми.
Паднах и въздухът излетя от гърдите ми.
Сферата се търкаляше по пода, докато се изправях на крака. Мърси изпищя, а Джой се втурна към мен и ме сграбчи за ръката. Блъсна ме силно, аз се ударих в стената и се плъзнах към пода. Светът посивя.
Стиснал пушката си, Брайтън прекоси стаята към Мърси. Тя заотстъпва, препъна се в сферата и падна. Опитах да се изправя, но краката не ме държаха. Плъзнах се пак надолу и се стоварих тежко на пода.
Брайтън стоеше над Мърси.
Исках да заговоря, но нищо не излизаше.
Брайтън приклекна, стиснал пушката, а с другата си ръка посегна към сферата. В мига, в който пръстите му я докоснаха, тя просветна отвътре. Дори без захранване. Дори когато целият хардуер беше разбит и изкормен.
— Сферата помни — каза Брайтън.
В сферата се разгръщаше сцена — холографски филм. Потрепващи фигури, стрелба и стомана.
— Ето това не разбра твоят приятел.
Тогава осъзнах, че говори на мен. Галеше гладката повърхност, а тя показваше изображение на Джой, която ме запраща към стената.
— Веднъж създадена, сферата помни. Тя е съвършена холограма на всичко. Минало, настояще, бъдеще. Инструмент с невъобразима мощ. — Той се обърна да ме погледне. — Тя помни. А онова, което е засечено от нея, не може да бъде променено точно както резултатите от твоя детектор не могат да бъдат променени. Искаш ли да видиш какво става после? — Усмихна се. — Не? Вече не ти трябва кристална топка за това, нали?
Брайтън отдръпна ръка от сферата и тя пак потъмня. Той се изправи и се приближи до мен.
— Казаха ли ти, че каскадата гори? Казаха ли ти, че вечността е изходът? Е, има и друга възможност, Ерик. Друго неизбежно следствие от раздуването на времето. Каскадата не е просто изход. Тя е и мина. Мина в самото време. Мина към бъдещето. Мина за идеи. Този свят е бърз като мълния в сравнение с онези горе, които почти не помръдват. Не си виновен ти, но това няма значение. Ти щеше да създадеш математиката, която щеше да направи възможен следващия велик скок. Ти щеше да отключиш нови технологии, които други щяха да използват, за да отворят следващото ниво в каскадата. Но вече и това няма значение.
Пак се опитах да се изправя и краката отново не ме удържаха. Седнах.