Брайтън се наведе към мен и прошепна:
— Сега, Ерик, има значение само, че скоро ти ще знаеш повече от мен. Ще узнаеш дали има Ад.
Той насочи пушката към главата ми.
Видях движение зад гърба му — Мърси се опитваше да се изправи на колене. Брайтън я видя и на лицето му се изписа раздразнение. Вместо да застреля мен, той се обърна и застреля нея. Рамото й се отметна назад, тя се извъртя по корем и се плъзна по пода. Брайтън тръгна към нея. Застана отгоре й и насочи пушката, като зареди нов патрон.
— Този път ще си останеш там — обеща й той.
Мърси пълзеше по корем и оставяше алена диря по мръсния бетон. Но не се отдалечаваше, приближаваше се. Към Брайтън. Сякаш нямаше търпение да посрещне куршума. Той вдигна пушката и Мърси дори не потрепна; вместо това се извъртя и рязко изрита сферата. Кълбото се затъркаля по пода към мен и всички го проследиха с поглед.
Хвърлих се към сферата — за един последен опит. Гладката й повърхност беше топла под ръцете ми. Изправих се на колене и с последни сили я вдигнах над главата си.
Този път те нямаха време за реакция. Нямаха време да направят нищо друго, освен да се взират с ужас. Устата на Брайтън зина в писък.
— Не!
Хвърли се напред, но твърде късно.
Аз запратих сферата към пода с всички сили.
Времето като че ли се забави, докато тя се разбиваше — светлина, която не беше светлина, а точно обратното — разгръщаща се чернота. Всяка сцена от всяка ера, Моцартов концерт в експлозия от бял шум — Брайтън затвори очи, докато сферата се взривяваше и пръскаше отломки към телата ни заедно с надигащата се ударна вълна — костите на черепа ми се плъзнаха една в друга, издавайки беззвучен тон, докато пространството около мен се разгръщаше, осезаемо, но не и видимо. Мракът, който чувствах като дете, се разстилаше от центъра на сферата. Моят стар спътник, неизменен спътник.
Тишината беше пълна.
Глава 50
Събудих се в бяла стая.
Лежах по гръб, главата ми се маеше.
Щом се посъвзех, се огледах. Леглото беше разбъркано. Бели чаршафи. Бели възглавници.
Голите бели стени ми се сториха някак познати. Като бяла дъска, в която съм се взирал твърде дълго. Намирах се в болница.
Или пък бях мъртъв.
Проверих тялото си, като прокарах ръка по гърдите си, но не напипах никакви превръзки. Размърдах пръстите на краката си под завивката и видях, че тя се разшава.
Бавно спуснах крака от леглото и стъпих на пода. Останах така доста време, докато студът се издигаше от стъпалата ми. Трудно пазех равновесие.
Мястото миришеше на болест и дезинфектант. Ако това беше смъртта, значи Брайтън бе прав — намирах се в Ада. Единствено там от цялото отвъдно би имало болници.
Не съм сигурен колко дълго съм седял така, преди една сестра да мине покрай отворената врата, и аз я извиках.
Тя спря и ме погледна. Тъмната й коса беше прибрана на конска опашка и разкриваше открито лице с очаквателно изражение. Сестрата ме гледаше и стискаше клипборда си.
Не знаех защо я повиках.
Тя носеше синьо болнично облекло и имаше вид на човек, който трябва да иде някъде другаде. Надяваше се, че въпросът ми ще е такъв, че да му отговори бързо. Виждах го изписано на лицето й.
— Откога съм тук? — попитах аз.
Това промени изражението й. Нетърпението преля в тревога и тя прекоси стаята ми.
— Откога ли? — повтори въпроса ми.
— Да.
— Почти от седмица. Не помните ли?
— А какви са нараняванията ми?
— Свалихме превръзката от ръката ви вчера.
— Не. — Погледнах към ръката си и видях розовата кожа. Старо изгаряне, отпреди няколко живота. — Другите ми наранявания.
Тя ме гледаше объркано.
— Какви други наранявания?
Седях в кабинета на лекаря.
Той беше от другата страна на бюрото, разтворил пред себе си здравния ми картон. Лицето му изглеждаше младо. Дори щях да реша, че е твърде млад за психиатър, ако не забелязах, че косата му е леко посивяла отпред и сигурно е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той се взираше в мен с отработена загриженост. Представих си го как упражнява това изражение през огледалото с надеждата, че му се получава добре.
— Е, разбрах, че отново имате проблеми с паметта.
— Да.
— Показахте лоша реакция към някои от медикаментите, които ви давахме. Радваме се, че най-сетне сте по-добре. Като че ли новите лекарства действат.
— Как се озовах тук?
— Не помните ли?
— Не.
— Проблемите с паметта са често срещан страничен ефект от медикаментите, които взимахте, но вие се оказахте твърде податлив. Виждам в картона ви, че сте показвали подобна реакция и в миналото?