— Кога?
— Тук пише, че сте реагирали зле на медикаменти в Индианаполис.
— Не, аз… тогава… — не можах да довърша. Не намерих край за изречението. Какво тогава? Затова отново зададох въпроса: — Как се озовах тук?
— Бяхте изпратен при нас за тридневно наблюдение, след като полицията ви е открила да бродите по улиците. Говорили сте несвързано.
— Полицията.
Опитвах се да проумея казаното. Не това се беше случило.
— Събитието беше изключително тежко за много хора — рече той. — Някои не успяха да се справят. Като се има предвид миналото ви, не е изненадващо, че за вас е било особено трудно.
— Не ви разбирам.
— Тук сте само докато се стабилизирате — каза лекарят. — Вече обсъдихме това, не помните ли?
— Не.
Той се смръщи леко и записа нещо в папката.
— Вие страдате от ретроградна амнезия. Мисля, че ще се наложи да ви спрем всички лекарства. Как е настроението?
— Добро.
— А треморите?
Протегнах ръка да проверя. Пръстите ми трепереха.
— Не е много зле — произнесе се той.
Втренчих се в тресящата се ръка. Щом смяташе, че това не е много зле, колко ли зле е било.
— А имате ли чувството, че виждате движение с периферното си зрение?
— Не.
— А натрапчиви мисли? Тревожност?
— Не.
— Склонност към самозаблуди?
Явно това бе крайната цел на въпросите му. Огледах стаята. Кабинетът му беше хубав. Имаше книги и симпатично дървено бюро. Беше се постарал, все пак външният вид е от значение. Хубав прозорец с хубава гледка към морава. Отвън се виждаха дървета и сини небеса. Слънцето грееше.
— Само…
— Само какво? — попита той.
Бях на ръба да му кажа. Да излея всичко. Но замълчах. Замълчах, защото зад прозореца слънцето грееше и аз исках да почувствам отново как стопля лицето ми.
— Кошмари — казах. — Само понякога имам кошмари.
— За какво?
— За една жена. Казва се Мърси. Едната й ръка е осакатена.
— Нейната ръка? — Това като че ли го заинтригува. Той взе пак химикалката, но не започна да пише. — Ние поговорихме за семейството ви. Помните ли?
— Помня — отвърнах.
Макар че исках да забравя.
— Това е било преди години. Трябва най-сетне да си простите. Кажете ми още за този сън.
— Не мога да си спомня.
Пак се чувствах замаян.
Не ми харесваше как ме гледа. Станах. Вече не исках да говоря. Вече не исках да мисля за това.
— Арестуван ли съм?
— Какво? — Той събра вежди, изглеждаше искрено объркан от въпроса ми. — Защо да сте арестуван?
— Значи мога да си тръгна?
Тревогата му сякаш се засили. Той записа още нещо в папката и отвърна:
— Скоро. Щом се стабилизирате.
Наведох се напред и потърках слепоочията си. Помислих си, че сигурно и мама се е срещала с лекари като него. Напълно убедени в самозаблудите й.
— Трябва да изляза. Не мога да остана тук.
— Не мисля, че това е добра идея точно сега. Особено като се имат предвид събитията от последните две седмици.
— Какви събития?
Той се взираше в мен, преценяваше ме.
— Гледахте го по новините всяка нощ през последните пет дни.
— Какво съм гледал?
Направих огромно усилие да си припомня нещо, каквото и да е, от времето, прекарано в болницата. Но не можах.
Погледът му стана по-твърд.
— Дават го по всички канали.
— Какво се е случило? Какво дават по новините?
Челото му пак се сбърчи.
— Да, определено трябва да ви сменим лекарствата. Никога не съм виждал толкова тежко състояние на ретроградна амнезия. Това е ненормална реакция.
Чух гласа на Брайтън в главата си: Ти съсипа света.
— Какво е станало? — повторих отново. Лекарят не ми обърна внимание и продължи да пише в бележника си, а аз стоварих ръка върху бюрото му. — Какво се е случило?
Глава 51
Отидох до мотела и паркирах колата отпред. Трафикът беше доста по-слаб, отколкото го помнех. И това беше единствената разлика. Имах чувството, че е минала цяла година, макар да бяха едва няколко седмици. Влязох вътре.
Служителката ме погледна над очилата си. Жена на средна възраст със синкава коса и твърде много грим.
— Имах стая тук преди няколко седмици и там останаха мои вещи.
— Име и номер на стаята?
Аз я познавах, но тя не ме позна. Вероятно бе виждала десет хиляди такива като мен да влизат и излизат през тези врати. — Ерик Аргус. Стая 220.