— Така че вместо интерферентен модел получаваш две ясни струпвания на фосфоресценция там, където частиците преминават през процепите и достигат екрана, без да си взаимодействат.
— И това със същата пушка?
— Да, същата фотонна пушка. Същите два процепа. Но различен резултат.
— Сега си спомням — каза Сатвик. — Май че го учихме в университета.
— В университета аз го преподавах. Всички тези вероятностни заключения. И наблюдавах лицата на студентите. Онези, които разбираха какво им говоря. Виждах в израженията им усилието да повярват в нещо, което не може да е истина.
— Но това е вече много известен експеримент. Смяташ да го повториш ли?
— Да.
— Защо? Той е повтарян много пъти; никое списание няма да го публикува.
— Знам. Чел съм статиите за този феномен; водих лекции по подробностите; разбирам и математиката. Господи, голяма част от ранното ми проучване в QSR е основано на предположения, базирани на този експеримент. Всичко друго в квантовата механика надгражда това, а аз никога не съм го виждал с очите си. Ето защо.
— Така е в науката — сви рамене Сатвик. — Вече е направено, така че няма нужда да го виждаш.
— Мисля, че наистина имам нужда да го видя — отвърнах.
Следващите няколко седмици минаха като в мъгла. Сатвик ми помагаше с проекта, а аз му помагах в неговия. Сутрин работехме в неговата лаборатория. Вечерите прекарвахме в Северната сграда, стая 271, като подготвяхме оборудването за експеримента. Фосфоресцентната плака беше проблем — както и настройването на електронната пушка. До известна степен имах чувството, че със Сатвик сме нещо като партньори. Приятно чувство. След като толкова дълго бях работил сам, сега ми беше хубаво да има с кого да разговарям.
Разказвахме си истории, за да минава времето. Сатвик говореше за проблемите си. Проблеми, каквито добрите хора понякога имат в хубавия си живот. Казваше как помага на дъщеря си с домашните и се притеснява дали ще успее да плати за колежа й. Говореше за семейството си Удома — казваше го така, слято, Удома, като собствено име. Говореше за нивите, буболечките, мусоните и съсипаната реколта.
— Годината ще е лоша за захарната тръстика — каза ми той, сякаш бяхме фермери, а не учени. Лесно можех да си го представя как стои в края на нивата и като че ли само по някаква случайност се беше озовал тук, на това място и в този живот. Говореше за напредналата възраст на майка си. За братята, сестрите и племенниците си и аз започвах да разбирам бремето на отговорността, която носи.
— Никога не говориш за себе си — отбеляза веднъж.
— Няма какво да се каже.
Той отхвърли отговора ми с махване на ръка.
— Всеки има какво да каже. Но ти мълчиш. Сам ли си тук?
— Какво имаш предвид?
— Нямаш семейство? Живееш сам?
— Да.
— Значи за теб съществува само това място. — Описа с жест стаята. — Само работа. Хората забравят, че някой ден ще умрат. В живота има повече неща от кариера и заплата. — Наведе се над своите базови матрични кристали с поялника в ръка и промени темата: — Много говоря; сигурно ти прилошава от гласа ми.
— Нищо подобно.
— Ти много помогна в моята работа. Как ще ти се отплатя, приятелю?
— Може с пари — отвърнах. — Предпочитам по-тлъсти чекове.
— Ето виждаш ли? Пак пари — отвърна той тихо и се наведе над работата си.
Исках да му разкажа за живота си.
Исках да му разкажа за работата си в QSR и че понякога ти се иска да можеш да забравиш част от наученото. Исках да му кажа, че паметта има тежест, а лудостта — цвят; че всички оръжия имат имена и те са все едни и същи. Исках да му кажа, че го разбирам за тютюна; че съм се женил веднъж и не се е получило; че ходя да говоря тихо на гроба на татко; че мина много време, откакто наистина съм се чувствал добре.
Но не му казах нищо такова. Вместо това заговорих за експеримента. Това можех да направя.
— Започнало е преди половин век като мисловен експеримент — казах на Сатвик. — Целта е била да се докаже непълнотата на квантовата механика. Физиците усещали, че квантовата механика не може да е всичко, защото анализите правят твърде много допускания. Освен това съществували и подобни невъзможни несъответствия: фотоелектричният ефект показва светлината като корпускуларна — като ред от отделни кванти; а резултатите на Йънг говорят за вълна. Но само едното може да е истина. По-късно, разбира се, когато технологиите настигат теорията, се оказва, че експерименталните резултати потвърждават математиката. А математиката казва, че можеш да знаеш или позицията на един електрон, или неговия импулс, никога и двете.