Выбрать главу

— Оптичните нервни клетки само провеждат измерения квант до визуалния кортекс. Очите са просто още един детектор.

— Не става дума просто за очите.

— Откъде знаеш?

— И жабите имат очи. Имат и мозъчна кора.

— А може ли аз да опитам? — прекъсна ни Джой.

Всички се извърнахме към нея. Кафяв кичур коса се беше измъкнал иззад ухото й и сега висеше до бузата й и сочеше към устата. Изглеждаше съвсем сериозна.

— Да — отвърнах.

Подготвихме отново експеримента, този път празните очи на Джой щяха да гледат в кутията.

— Готова ли си?

— Да — отвърна тя.

Сатвик натисна бутона.

Машината зажужа. Оставихме я да поработи десет секунди. Проверих резултатите и поклатих глава.

— Нищо.

Моделът на интерференция не беше колапсирал. Вместо две ясно различими петна екранът още показваше пресичащи се вълни.

— Е, струваше си да опитаме — каза Машината.

* * *

На следващата сутрин се срещнах с Машината за точки и Сатвик на паркинга преди работа. Качихме се в колата ми и отидохме до мола.

Там влязохме в магазин за домашни любимци. Купих три мишки, канарче, костенурка и един малък бостънски териер със сплескана муцунка. Продавачът ни гледаше странно.

— Май много обичате животни, а? — взираше се подозрително в Сатвик и Машината.

— О, да — казах аз. — Домашни любимци.

Потеглихме назад в мълчание, нарушавано единствено от скимтенето на кученцето.

Накрая Машината рече:

— Вероятно е нужна по-сложна нервна система от тази на земноводните.

— Това не би трябвало да има значение — отвърна Сатвик. — Животът си е живот.

Стиснах кормилото, защото си спомних десетките нощи на спорове в колежа.

— Каква е разликата между мозък и ум?

— Семантична — отвърна Машината. — Различни имена за едно и също нещо.

Сатвик ни изгледа.

— Не, не е само това.

— Като стария въпрос за китарата — казах аз. — С пръстите си ли свириш на китара, или с главата си?

— Мозъкът е хардуерът — каза Сатвик. — Умът е софтуерът.

* * *

Масачузетският пейзаж се стрелкаше покрай прозорците на колата, стена от порутени хълмове вдясно — огромни, черни камъни като костите на земята. Сложна фрактура. Някъде на изток беше океанът. Студена, тъмна вода. Ние изминахме остатъка от пътя в тишина.

Щом се върнахме в лабораторията, започнахме с костенурката. После канарчето, което избяга веднага след това и кацна на една кантонерка. Продължихме с мишките. Никое от тези животни не колапсира вълната. Последната мишка, бяла, с червени очи, класически лабораторен екземпляр, тръгна предпазливо по масата с потрепващи мустачки, преди Сатвик да я хване за опашката и да я върне в картонената й кутия.

— Ред е на кучето — каза Машината.

Седнал на пода, бостънският териер ни погледна с кръглите си очички, изскимтя и килна глава настрани.

— Очите му така ли трябва да гледат? — поинтересува се Сатвик.

— Как?

— Ами нали виждаш — в различни посоки.

— Май си е от породата — отговори Машината. — Много от тези кучета са разногледи.

Вдигнах черно-бялото кученце и го сложих в кутията.

— Трябва само да усети светлината. За целите на експеримента всяко от очите ще свърши работа.

Погледнах към най-добрия приятел на човека, нашия другар през хилядолетията. Таях тайна надежда. „Този — казах си. — Този вид ще е, от всички видове ще трябва да е той, със сигурност.“ Защото кой не е поглеждал в очите на куче и не е усещал, че нещо отвръща на погледа ти?

Кученцето изскимтя в кутията. В нея нямаше много място и крушката стърчеше близо до главата му.

Сатвик натисна бутона и проведохме експеримента.

— Е?

Наведох се да погледна екрана. Моделът на интерференция беше съвсем ясен.

Знаех, че лампата е светнала в кутията, но от вселенска гледна точка не бе имало кой да я види.

— Нищо — казах аз.

Нямаше никаква промяна.

Глава 12

Тази нощ отидох до дома на Джой. Тя отвори вратата. Чакаше да заговоря.

— Нали спомена кафе?

Тогава се усмихна — красиво лице в рамката на вратата — и аз пак изпитах онази сигурност, че в този момент ме вижда. Тя отстъпи и отвори широко вратата.

— Влез.

Минах покрай нея и вратата се затвори.

— Не ме посещават често — рече тя. — Извинявай за безпорядъка в къщата.

Огледах се и реших, че се шегува. Апартаментът й беше малък и подреден. Не знаех какво съм очаквал. Може би точно това. Голи, лишени от картини стени. Канапе. А по-късно — легло.