— Покажете му.
И аз го направих.
Отново дойде мигът на осъзнаване.
— Господи! — възкликна мъжът.
— Бихме искали да направим още тестове — казах аз. — Да минем през всички биологични типове, класове, разреди — ще се спрем най-вече на приматите заради еволюционната им връзка с нас.
— Разбира се — каза мениджърът.
Погледът му изглеждаше съвсем отнесен. Това беше лицето на силния шок. Той все още смилаше видяното.
— Може да се нуждаем от още ресурси.
— Тогава ще ги имате.
— И бюджет.
— Колкото поискате — каза мениджърът. — Ще получите толкова финансиране, колкото поискате.
Отне ни десет дни да уредим всичко. Работехме в сътрудничество със зоологическата градина „Франклин“.
Транспортирането на голям брой животни може да е истински логистичен кошмар, затова решихме, че ще е по-лесно лабораторията да иде в зоопарка, вместо зоопаркът да ходи в лабораторията. Наехме микробуси и техници. Машината изостави временно своето изследване и се снабди с лабораторна техника, която да храни неговите земноводни. Проучването на Сатвик също официално беше замразено.
— Не искам да преча на работата ти — казах му аз, когато разбрах за това.
Сатвик поклати глава.
— Трябва да видя какво ще стане.
В една съботна утрин монтирахме инсталацията за експеримента в едно от новите помещения в зоопарка, което още се строеше — зелена зала с висок таван, която един ден щеше да приютява мунтжаки[12]. Засега обаче щеше да приютява учени, най-странните временни обитатели на зоологическата градина. Особено трудно се оказа да блокираме притока на светлина и за целта опънахме брезентови платнища по стъклените панели. Подът също не беше довършен и бе по-ниско от нивото на входа, затова приспособихме три стъпала, които водеха към широкия осмоъгълен бетонен под, на който бяхме подредили масите. Сатвик работеше по електрониката. Машината осъществяваше връзката с персонала на зоопарка. Аз направих по-голям дървен сандък.
Той беше със страни метър и осемдесет, подсилен с гвоздеи на всеки трийсет сантиметра. Беше голям, здрав и не пропускаше светлина.
Сатвик ме видя с електрическия трион и побърза да ме предупреди:
— Внимавай. Преките пътища водят до дълбоки рани.
После се отдалечи, а аз се зачудих дали това е някоя от безбройните му поговорки, или я е измислил специално за случая.
Персоналът на зоопарка не изглеждаше особено склонен да сътрудничи, докато директорът не им обясни какъв е размерът на щедрото дарение на „Хенсън“. След това станаха изключително отзивчиви.
Подготовката продължи и през уикенда, докато всичко не беше нагласено и проверено, също като в лабораторията. За всеки случай вкарах Сатвик в кутията и проведох пак експеримента. Той видя светлината. Моделът на интерференция колапсира в две ясни петна на екрана.
— Работи — обяви Машината.
Следващият понеделник започнахме експеримента. Отидохме рано в зоопарка и пазачите ни пуснаха през портите.
Бяхме се разбрали да започнем с жаби, за да потвърдим досегашната си работа. Сатвик провери крушката за последен път и после Машината сложи една от жабите си в дървената кутия.
— Готов ли си? — попитах.
Той кимна. Погледнах към Джереми, който беше пристигнал с антураж преди няколко минути и сега стоеше встрани, близо до стената. Лицето му бе застинало в концентрация. Зад него двама костюмари се потяха в задушния мрак. Бяха дошли да видят как работи инсталацията. Машината за точки стоеше до екрана с неколцина техници.
Натиснах бутона и машината зажужа като струна на китара.
— Как изглежда?
Машината за точки провери екрана и вдигна палец.
— Също като в лабораторията. Няма промяна.
Обядвахме в кафенето на зоопарка сред тълпите посетители. Хиляди посетители, повели хлапетата си. Балони и сладолед. Една пътека беше запречена от двойна бебешка количка, а семействата прииждаха и си отиваха. Никой нямаше представа, че зад табелите за изграждаща се експозиция, само на десетина метра оттук, се провежда експеримент.
Машината си поръча пица, ала не я дояде.
Аз седях срещу него, но стомахът ми беше свит и апетитът ми изчезна.
— Кое ли ще е?
— Няма как да знаем.
— А ако трябва да предположиш?
— Ще се случи някъде сред класовете и видовете — каза Машината. — Приматите със сигурност.
— А ти какво мислиш, Сатвик?
Той вдигна глава от хартиената чиния.
— Не знам.
Машината допи пепсито и рече.
— Казвам ви — първото попадение ще се случи някъде в група Приматоморфа.
12
Мунтжаките са най-древният род Еленови, представляват голям интерес в еволюционно и генетично отношение. — Б. пр.