Трябва да поговорим.
Само едно изречение.
Смачках листа и го хвърлих в кошчето за боклук.
Глава 15
През следващия месец пристигнаха още писма от други източници, постепенно пресявани от официалните канали в службата. Един доктор по медицина на име Робинс показа интереса си към проекта чрез внимателно формулирана кореспонденция.
Тези писма бяха последвани от телефонни разговори. Гласовете в другия край на линията бяха на адвокати, които служеха на хора с дълбоки джобове. Робинс работеше за консорциум, който искаше да се определи веднъж завинаги точно кога възниква съзнанието в ембрионалното развитие на човека.
Лаборатории „Хенсън“ го отрязваха безапелационно, докато офертата не нарасна до седемцифрена сума.
Онази сутрин Джереми ме откри точно когато сменях филтъра на кафемашината, вероятно защото знаеше, че тогава защитите ми ще са свалени.
— Той иска да участваш.
— Не ми пука — отвърнах.
— Робинс настоя конкретно за теб.
Знаех, че преговорите текат от известно време.
— А аз конкретно му отказвам. — Изсипах кафето във филтъра и плъзнах пластмасовия контейнер в слота. — Не искам да участвам в това. Ако желаеш, можеш да ме уволниш.
Джереми се усмихна унило.
— Да те уволня? Ако те уволня, шефовете ще уволнят мен. А после ще те назначат отново. Вероятно с повишение. Всъщност може дори да ти дадат моя пост.
— Ще съм пълна скръб на твоя пост. Затова първата ми работа ще е да те назнача отново, така че схемата може и да проработи.
Кафето потече в машината — кафявата течност се събра в каничката и Джереми извади чиста чаша от шкафа.
— Сигурен ли си, че не искаш да участваш?
— Сигурен съм.
Разбирах добре предложението на Робинсън. Трябваше да призная, че по свой собствен начин то дори беше находчиво. Приложение на експеримента, за каквото не бях и помислял. Но не исках да имам нищо общо с него.
— Добре тогава — каза Джереми. — Ще им предам. — Това обаче не означаваше, че се отказва. Той си наля чаша димящо кафе и се облегна на плота. Когато заговори отново, шефската част от него вече я нямаше и сега си беше просто Джереми, старият ми приятел. — Този тип Робинс е истинска откачалка, знаеш ли?
— Да, знам. Гледал съм го по телевизията.
— Но това не означава, че греши.
— Да — отвърнах. — Знам и това.
„Хенсън“ осигуриха техници за процедурата. Странях от всякакви разговори по този договор, но беше очевидно, че подхождат предпазливо към ситуацията, в ролята на неутрални експерти, и се опитват да се разграничат възможно най-много от неприятните последствия, до които можеха да доведат резултатите от експеримента. Ходенето по това въже беше изключително опасно.
Сатвик отговаряше за връзката с проекта — задължение, което явно много му тежеше.
Късно една сутрин го открих в кабинета му. Беше се привел над плетеница от фиброоптични кабели, а тесните му раменца стърчаха чак до ушите. На главата си бе закачил тънко въртящо се лостче с фенерче и малка камера. Плоският монитор до него показваше образа с огромно увеличение — жиците бяха дебели като кабели на висящ мост, а пръстите на Сатвик приличаха на дървесни дънери.
— Как върви подготовката?
Поялникът се отдръпна и образът се завъртя, когато Сатвик ме погледна.
— Почти е време за последния димен тест — каза той.
Видях лицето си на монитора, беше огромно и неузнаваемо.
— Какъв димен тест?
Той се обърна отново към кабелите на моста.
— Ами включваш го и се надяваш да не задими.
— И ще си готов?
— Кутията е готова. Аз ще съм готов. Ами ти?
— Това е най-хубавото — няма нужда да съм готов.
— По-хубаво е, отколкото си мислиш — рече той. На екрана върхът на поялника се плъзна по-дълбоко в машината. — Това вече е твоят експеримент. Може да се прочуеш.
— Какво? Как така?
— Ако не се получи — наведе се още повече над кабелите. — Или пък ако се получи.
— Не искам да се прочувам.
Сатвик като че ли беше съгласен, защото кимна.
— В тази вода ще се удавиш, приятелю.
— Чакай малко. Ами ако искам да се прочуя?
Той се озърна към мен.
— Пак няма да е добре.
Деликатният Сатвик.
Оставих го да работи.