Няколко седмици преди провеждането на експеримента получих телефонно обаждане. Очаквах го. Самият Робинс. Слушалката хладнееше на бузата ми.
— И сте сигурен, че не можем да ви убедим да участвате? Гласът му не беше, какъвто очаквах. Беше по-мек, по-непринуден. Бях го чувал единствено по телевизията — там той или бумтеше от амвона, или бе препредаван през медийния мегафон на безбройните кабелни говорилни. Лекар, превърнал се в пастор, който пък се беше превърнал в медийна звезда. Сега обаче разговарях с различен Робинс. По-кротък.
Не отговорих веднага, защото знаех с кого си имам работа.
— Не — отвърнах. — Не мисля, че е възможно.
— Е, вашето отсъствие ще е много осезаемо — каза Робинс. — Като се има предвид ролята ви в проекта, много бихме искали да участвате. Мисля, че ще е от голяма полза за каузата.
— Аз мисля, че каузата ви ще мине спокойно и без мен.
— Ако проблемът е финансов, мога да ви уверя, че…
— Не е.
Настъпи пауза.
— Разбирам — рече той. — Вие сте зает човек. Уважавам това. Все пак исках да ви благодаря лично.
— За какво?
— За вашето велико постижение. Сигурно го осъзнавате. Вашата работа ще спаси много животи.
Мълчах. Тишината се превърна в пропаст — в зона на отрицателно налягане, която ме всмукваше в себе си. Представих си го такъв, какъвто го бях виждал по телевизията. Висок, с четвъртита челюст. Онзи добър външен вид, който някои мъже придобиват с възрастта, докато другите са заети да стареят и дебелеят. Представих си телефона до ухото му. Зачудих се дали е сам в кабинета си някъде там, или при него има хора. Цял екип адвокати, които дебнат всяка дума. Той ме изчака и когато заговорих, беше минало толкова много време, че и двамата разбирахме, че вече водим друг разговор.
— Как намерихте майките?
— Те са отдадени доброволки, до една. Специални жени, които се чувстват призвани за тази важна задача.
— Но къде ги намерихте?
— Ние сме голямо, национално паство и сме в състояние да намерим няколко доброволки в различни периоди на бременността — макар че според мен ще е достатъчна и първата, която ще докаже на каква възраст бебето вече е одушевено. Имаме жена, бременна едва от няколко седмици. Ще се наложи дори да отпращаме доброволки.
Одушевено. Същата дума, която бе използвал и в прессъобщенията. Дума, която ме накара да застана нащрек.
— А откъде сте толкова сигурен, че ще тествате именно това?
— Господин Аргус, как иначе да дефинираме разликата между човека и животното? Ако не е душата, то какво?
Докато търсех отговор, той продължи:
— Наречете го душа, щом искате, или изберете друга дума, но няма съмнение, че вашият експеримент откри именно това. Нещото, което ни отличава. Нещо, за което всички световни религии говорят от толкова отдавна.
Изрекох следващите си думи много внимателно:
— И не се притеснявате от риска, който ще поемат? Имам предвид майките.
— Разполагаме с цял екип лекари, а медицински експерти вече установиха, че процедурата не носи повече риск от амниоцентезата. В амнионната течност се вкарва диод, който не е по-голям от игла.
— Явно вече сте отработили всичко.
— Взети са всякакви предпазни мерки.
— Едно не мога да разбера обаче… очите на зародиша са затворени.
— Предпочитам думата „бебе“ — стана напрегнат гласът му.
Спомних си как представата ми за Сатвик се промени, когато за първи път го чух да говори. Усетих подобна промяна и сега, в гласа по телефона. Лек спад в температурата на думите. Превръщах се в нещо различно за човека в другия край на линията.
— Клепачите на бебето са много тънки — продължи той. — А диодът свети много ярко. Не се съмняваме, че те ще усетят светлината. След това просто ще видим дали има колапс на вълновата функция и най-сетне ще разполагаме с доказателството, от което се нуждаем, за да променим закона и да сложим край на чумата на абортите, която е плъзнала из тази страна.
Оставих телефона на бюрото и се вгледах в него. Чумата на абортите.
И в науката имаше хора като него — хора, които си мислят, че разполагат с всички отговори. И в двата случая догмата ми изглеждаше опасна. Взех пак телефона. Сега като че ли тежеше повече.
— Значи е толкова просто?
— Разбира се. Кога става дума за човешки живот? Та нали това е големият спор?
Замълчах.
Той продължи:
— В едно справедливо общество нашите права свършат там, където започват правата на другия. Но къде точно започват те? Отговор няма. Сега най-сетне ще докажем, че абортът е убийство, и кой ще може да го оспори?