— Мисля, че е станало недоразумение.
— Само ни кажи от какво се нуждаеш. Като се имат предвид патентите ти и досегашната ти работа…
Прекъснах го:
— Не мога да го правя вече.
— Не можеш?
— Не искам.
Това го сепна и той се облегна в коженото кресло.
— Чух такъв слух — рече накрая. Гледаше ме преценяващо иззад бюрото. — Надявах се да не е истина.
Поклатих глава.
— Защо?
— Просто приключих с това.
— Тогава си прав — каза той. — Наистина не разбирам.
— Ако смяташ, че съм дошъл тук с измамни… — понечих да стана.
— Не, не — вдигна ръка той. — Предложението още е в сила. Офертата е твърда. Седни.
Седнах пак в креслото.
— Можем да те наемем за четири месеца — каза той. — Наемаме изследователя, не проучването. Служителите на изпитателен срок получават шанс четири месеца, за да се докажат. Такава е системата ни.
— Какво ще правя?
— Гордеем се с независимостта си; така че сам можеш да избереш по какво ще работиш, стига да има научна стойност.
— Каквото пожелая?
— Да.
— Кой определя стойността?
— В крайна сметка научната общност, чрез публикациите, ако работата ти стигне дотам, разбира се. Но преди това трябва да преминеш през оценка от нашата комисия. Наемането на изпитателен срок е от компетенцията на мениджъра по човешки ресурси, но след четири месеца вече няма да е моя работа. И аз имам шефове; така че тогава ще трябва да имаш какво да покажеш. Нещо готово за публикуване или почти готово. Разбираш ли?
Кимнах. Четири месена.
— Това може да е ново начало за теб — каза той и аз разбрах, че вече е говорил с Мари.
Зачудих се кога ли му се е обадила.
„Сериозно говоря, Ерик, обади ми се. Ако нещо не е наред.“
— Ти свърши страхотна работа в QSR — продължи той. — Следих публикациите ти… Господи, всички ги следихме. Но като се имат предвид обстоятелствата, при които напусна…
Пак кимнах. Неизбежният момент.
Той замълча, погледна ме и рече:
— Аз ще ти се доверя, но ти трябва да ми обещаеш.
Не се доближи повече до темата. До темата, която хората внимателно избягваха.
Извърнах очи. Кабинетът му подхождаше. Не твърде голям, но светъл и удобен. Прозорецът над рамото му гледаше към предния паркинг, където видях моята наета кола. Една от стените беше украсена с инженерна диплома от „Нотр Дам“. Само бюрото беше претенциозно — чудовищна конструкция от тиково дърво, на която можеш да приземиш самолет, — но знаех, че го е наследил. Старото бюро на баща му. Бях го виждал веднъж, когато бяхме още в колежа, почти преди десетилетие. Преди цял живот. Когато още си мислехме, че изобщо не приличаме на бащите си.
— Ще ми обещаеш ли? — попита той.
Знаех за какво говори. Срещнах погледа му.
Тишина.
Той мълча дълго, гледаше ме, чакаше да кажа нещо. Претегляше приятелството ни срещу риска, до който всичко това можеше да доведе.
— Добре — рече накрая и затвори папката. — Добре дошъл в изследователски център „Хенсън“. Започваш утре.
Глава 2
Има дни, в които изобщо не пия. Ето как започват те: вадя пистолета от кобура и го слагам на бюрото в мотелската стая. Пистолетът е тежък и черен. По корпуса му с малки изпъкнали букви е изписано „Рюгер“. Има вкус на медни монети и пепел. Гледам се в огледалото срещу леглото и си казвам: „Ако днес пиеш, ще се самоубиеш“. Взирам се в собствените си синьо-сиви очи и виждам, че говоря сериозно.
Това са дните, в които не пия.
Работата в изследователска лаборатория има свой ритъм. Минаваш през стъклените врати до 7:30, кимаш на пристигналите по-рано; после седиш в кабинета си до осем, размишлявайки над следната фундаментална истина: дори гадното кафе, дори гнусното, блудкаво, лайняно кафе е по-добро от никакво кафе.
Обичам да правя първата кана кафе сутрин. Отварям вратичките на шкафа в малката кухня, отварям металната кутия и вдишвам дълбоко, за да изпълня дробовете си с миризмата на кафените зърна. Тя е по-хубава от самото пиене на кафе.
Има дни, когато всичко ми коства усилие — храненето, говоренето, излизането от мотелската стая сутрин. Всичко е усилие. Живея предимно в главата си. Онази съкрушителна нужда идва на приливи и аз много се старая да не ми проличи, защото истината е, че няма значение как се чувстваш. Има значение как действаш. Поведението ти. Докато разумът ти е непокътнат и си в състояние да преценяваш кое е уместно, можеш да изкараш до следващия ден.
А и искам да запазя тази работа; затова се напъвам. Искам да продължа. Искам отново да съм продуктивен. Искам да накарам Мари да се гордее с мен.