— Как намирате стаята си?
Това беше Сатвик. Деликатният Сатвик.
— За какво са ти очи, когато имаш уши и памет? Слепите са добри в броенето на стъпки. Освен това не бива да вярвате на очите си. — Тя се усмихна. — Нищо не е такова, каквото изглежда.
Следобедите се връщах в главната сграда и се опитвах да работя.
Сам в кабинета си, аз се взирах в бялата дъска. В огромната й празнота. Взех маркера и затворих очи. Нищо не е такова, каквото изглежда.
Започнах да пиша по памет и формулата се изливаше от лявата ми ръка с лекота. Серии от букви и цифри като древни руни на забравено заклинание — форма, която виждах в ума си. Работата ми от QSR. Спрях. След това погледнах написаното и захвърлих маркера към стената. Купчината бележки на бюрото ми се разлетяха и паднаха на пода.
Джереми се отби по-късно вечерта.
Застана на прага с чаша кафе в ръка, видя разпилените по пода хартии и надрасканата на дъската формула.
— Математиката е просто метафора — понесе се гласът му от прага. — Нали все това повтаряше?
— О, самоувереността на младостта. Много я бива в простите декларации.
— А ти вече нямаш нищо за деклариране?
— Изгубих кураж.
Той се потупа по корема.
— Ти губиш, аз трупам, а?
Успя да извади усмивка от мен. Нямаше и грам тлъстина, просто вече не изглеждаше като умиращ от глад.
— Такива сме си, нали? — казах аз. — Все се стремим към превъзходство. Може пък ние да сме метафората.
Той вдигна чашката кафе в подигравателна наздравица.
— Винаги си бил умникът.
— Откаченият, имаш предвид.
Джереми поклати глава.
— Не, Стюард беше откаченият, но ти беше онзи, когото трябваше да гледаме. Всички го знаехме. Преди да се появиш, не бях виждал студент да спори с професор.
— Това беше преди цяла вечност.
— Но ти спечели спора.
— Странно, не си го спомням така.
— О, спечели, ако се замислиш, ще видиш, че ти спечели. — Отпи от кафето. — Просто ти отне няколко години.
Джереми влезе в стаята, като внимаваше да не стъпва по хартиите.
— Чуваш ли се със Стюарт?
— От много време не си говорим.
— Лошо. Вършехте интересна работа заедно.
Можеше и така да се каже. А и това бе начинът на Джереми да стигне до въпроса, заради който се беше отбил. Работата.
— Днес ме посети член на оценяващия борд — каза той. — Пита дали напредваш.
— Вече?
— Минаха няколко седмици. Бордът просто иска да е в течение, любопитни са дали се адаптираш.
— Ти какво му каза?
— Казах, че те наглеждам, и ето ме тук. Да те нагледам. — Той посочи към формулата на дъската. — Радвам се да видя, че работиш по нещо.
— Това не е работа.
— Тези неща искат време.
Истината напираше. Нямаше смисъл да лъжа. Нито себе си, нито него. Издуващият се балон в гърдите ми просто се пръсна:
— Само губя време тук — казах аз. — Твоето време. Времето на лабораторията.
— Няма проблем, Ерик — отвърна той. — Ще се получи.
— Не мисля, че ще се получи.
— Имаме изследователи на щат, които нямат и една трета от твоите постижения. Мястото ти е тук. Първите няколко седмици обикновено са най-трудни.
— Вече не е като преди. Аз не съм като преди.
— Твърде суров си към себе си.
— Не, не съм постигнал нищо. — Посочих към дъската. — Една недовършена формула за три седмици.
Изражението му се промени.
— Само това ли? — Той огледа редицата символи. — И напредваш ли?
— Не знам как да я довърша. Вече дори не виждам изход. Това е задънена улица.
— Няма ли нещо друго? Не работиш ли и по друго изследване?
Поклатих глава.
— Не.
Той се обърна към мен. Отново изглеждаше тъжен.
— Не бива да съм тук — казах му аз. — Само ви прахосвам парите.
— Ерик…
— He — поклатих пак глава.
Той мълча много дълго, втренчен във формулата като врачка, която се взира в чаени листа. После заговори тихо:
— В този бизнес има рискове и те го знаят. Трябва да останеш поне за времето на договора.
Погледнах към бъркотията, която бях създал — разпилените по пода хартии.
Джереми продължи:
— Поне ще получаваш заплата още три месеца, преди да се изправиш пред борда. Все ще те изтърпим толкова. След това можем да ти напишем препоръки. Има и други лаборатории. Може би ще се установиш някъде.
— Да, може би — отвърнах, макар и двамата да знаехме, че няма да стане така. Такава е природата на последните шансове — след тях не следва нищо друго.