— В кой месец си? — попита тихо жената.
Емили потрепна. Тъй като беше все още тийнейджърка, повечето хора извръщаха очи при вида на големия й корем, сякаш той бе някакъв огромен тумор. Стори й се странно, че някой може да прояви такъв интерес.
— Ами, някъде към осмия.
В очите на жената се появиха сълзи.
— Това е истинско съкровище. Добре ли се чувстваш?
— Така мисля. — Емили погледна предпазливо към Дерик, но той просто прехапа долната си устна.
Жената протегна ръце.
— Аз съм Гейл. Това е моят дом.
— Аз съм, ъ-ъ-ъ… Хедър — отвърна Емили. С това фалшиво име се бе представяла на всички, с изключение на Дерик. Дори в ресторанта беше регистрирана като Хедър. Снимки на слабата Емили се намираха навсякъде в Интернет, във връзка с историята на Алисън Дилорентис, и Емили с лекота можеше да си представи някакъв клюкарски материал за напредналата й бременност в някой местен блог, който незабавно щеше да доведе до ужасено обаждане от родителите й.
— Голяма си късметлийка — промърмори Гейл, вперила любящ поглед в корема на Емили. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да протегне ръка и да го докосне.
Внезапно усмихнатото лице на Гейл се намръщи и по бузите й потекоха сълзи.
— О, Боже — избъбри тя, след което рязко се обърна и се затича тромаво към къщата, затръшвайки вратата зад гърба си.
Известно време Емили и Дерик седяха мълчаливо, заслушани в бръмченето на косачката от съседния двор.
— Аз ли я разстроих? — попита разтревожено Емили. Жената й се струваше толкова крехка.
Дерик завъртя очи.
— Няма значение. Не се тревожи за това.
И Емили спря да се притеснява. Изобщо нямаше представа, че само няколко седмици по-късно щеше да обещае бебето си на Гейл… а след това щеше да се отметне от думата си.
Пред очите й проблеснаха гневните есемеси, които Гейл й беше пращала в деня, когато Емили остави бебето на прага на семейство Бейкър. „Ще те намеря. Ще те издиря.“ За щастие, така и не бе успяла.
— Емили, скъпа, добре ли си? — попита госпожа Фийлдс, откъсвайки Емили от мислите й.
Момичето се ухапа силно от вътрешната страна на бузата.
— Ами, просто познавам момичето, което живее тук — успя да каже тя, усещайки как бузите й пламват. — Стори ми се, че я видях на прозореца, но очевидно съм сгрешила. Вече можем да тръгваме.
Госпожа Фийлдс погледна към двора.
— Боже, ливадата им изглежда ужасно занемарена — промърмори тя. — Никога няма да успеят да продадат къщата с всичките тези плевели.
Емили потрепна.
— Какво искаш да кажеш, нима продават къщата?
— Обявена е за продажба. Виждаш ли?
Тя посочи към табелата, забита в предния двор. На нея пишеше „ЗА ПРОДАН“ и имаше снимка на посредничката и телефона й. В горния десен ъгъл се мъдреха надписи „СОБСТВЕНИЦИТЕ СЕ МЕСТЯТ“ и „КУПЕТЕ СЕГА!“ Освен това обявяваха, че къщата ще бъде отворена за огледи следващата събота от обяд до към четири часа.
Емили усети как я побиват тръпки. Достатъчно й бе да знае, че къщата е тук, че бебето й е наблизо, за да почувства утеха и облекчение — просто можеше да затвори очи и да си представи къде се намира детето. Но Бейкърови не бяха на почивка — бяха се преместили.
Бебето й бе изчезнало.
5.
Нещата, които се откриват в секцията за биозеленчуци
На следващия ден звънецът сложи край на часа по история на изкуството и всичките двайсет и двама студенти се изправиха едновременно.
— За утре прочетете глава осем! — извика след тях госпожа Китинджър.
Ариа пъхна учебниците си в раницата и тръгна след съучениците си към вратата. Щом се озова в коридора, тя погледна към екрана на мобилния си телефон, който не спираше да мига през последния един час. „Ново Гугъл-предупреждение за Табита Кларк“, пишеше там.
Стомахът й се сви. Тя следеше всички новини, свързани с Табита, преглеждаше профилите на бившите й приятелки, на тъгуващите роднини и на гневните родители, които протестираха срещу пиянските почивки по време на пролетната ваканция. Днес се беше появил материал в един вестник. Заглавието гласеше:
„Бащата на починалата през пролетната ваканция тийнейджърка ще съди курорта в Ямайка, където са сервирали алкохол на дъщеря му.“