Жената не беше сестра на господин Кан. Тя беше господин Кан.
6.
Приемът на Спенсър
Същата вечер, малко след шест часа, Спенсър влезе в „Раираният костур“, ресторант на Уолнът стрийт във Филаделфия. Заведението имаше висок таван, излъскан до блясък паркет от бразилска череша и коринтски колони. От тавана висяха огромни полилеи с формата на бъчви, около покритите с бели покривки маси лавираха келнери и въздухът ухаеше на разтопено масло, печена риба меч и червено вино.
Над гишето на метр д’отела висеше малък плакат с надпис „Добре дошли, принстънски студенти“, под който се виждаше стрелка, сочеща към малката зала вдясно. В нея трийсетина нетърпеливи момичета и момчета на нейната възраст се бяха събрали около масите. Всички момчета носеха панталони в цвят каки, закопчани догоре ризи и вратовръзки, и имаха леко зубраческия, свръх самоуверен вид на типичния абитуриент-отличник. Момичетата носеха блузи с жилетки, поли до коленете и обувки със скромни токчета, които просто крещяха „Един ден ще работя в адвокатска кантора“. Някои от тях бяха адски слаби и приличаха на модели, други бяха по-закръглени или носеха очила с тъмни рамки, но всички изглеждаха така, сякаш имаха отлични дипломи и високи резултати на SAT.
Погледът на Спенсър беше привлечен от примигващия телевизионен екран, който висеше над бара. На него с големи жълти букви проблясваше реклама: „Този петък гледайте повторението на Малка сладка убийца!“ Появи се момичето, което играеше Алисън Дилорентис, което казваше на актрисите, които изпълняваха ролите на Спенсър, Ариа, Хана и Емили, че отново иска да е най-добрата им приятелка.
— Липсвахте ми — пропя тя. — Искам отново да съм с вас.
Спенсър се извърна, усещайки как лицето й пламна. Не беше ли време да спрат да излъчват тази документална драма? А и филмът не разказваше цялата история. В него липсваше онази част, в която всички си бяха помислили, че Истинската Али се е появила в Ямайка.
„Не мисли за Али или за Ямайка“, смъмри се наум Спенсър, изпъна рамене и влезе с решителна стъпка в залата. Последното нещо, от което имаше нужда, бе да изперка в стил лейди Макбет на празничната вечеря по случай приемането й в Принстън.
Щом мина през двукрилата врата, едно момиче с руса коса и големи виолетови очи й се усмихна широко.
— Здравей! За вечерята ли си дошла?
— Да — отвърна Спенсър и изправи рамене. — Спенсър Хейстингс. От Роузууд. — Тя се молеше никой да не разпознае името й — или да забележи нейната доста по-едра, двайсет и няколко годишна версия, която се вихреше на телевизионния екран в съседната зала.
— Добре дошла! Аз съм Харпър, една от студентските посланици. — Момичето се разрови в купчината табелки с имена и намери една, на която името на Спенсър бе изписано с големи печатни букви. — Хей, да не би да си получила това на Лидерската конференция във Вашингтон преди две години? — попита тя, поглеждайки към верижката със сребърен Вашингтонски монумент, която висеше от голямата кожена чанта на Спенсър.
— Да! — отвърна Спенсър, доволна, че в последния момент се сети да закачи фигурката на халката на ципа. Беше се надявала някой да я забележи.
Харпър се усмихна.
— И аз имам едно такова някъде. Мислех, че там канят само студенти.
— Обикновено е така — отвърна Спенсър с престорена стеснителност. — И ти ли беше там?
Харпър кимна енергично.
— Страхотно беше, не си ли съгласна? Срещата с всички онези сенатори, разиграването на сесиите в ООН, макар че вечерята по случай откриването беше малко… — Харпър замълча и направи измъчена физиономия.
— Странна? — предложи Спенсър и се изкиска. — За онзи мим говориш, нали? — Организаторите на събитието бяха наели един мим да ги развлича. Цялата вечер той се преструваше на заключен в невидима кутия или разхождаше въображаемото си куче.
— Да! — Харпър се изсмя. — Изглеждаше толкова зловещо!
— Помниш ли, че сенаторът от Айдахо направо се влюби в него? — изхихика се Спенсър.
— Абсолютно! — Усмивката на Харпър беше топла и искрена. Тя погледна към табелката на Спенсър. — В „Роузууд дей“ ли учиш? Една от най-добрите ми приятелки се премести там. Познаваш ли Тенси Гейтс?