— Радваме се, че си тук, Емили — рече господин Мерин.
— И аз се радвам, че съм тук — отвърна Емили, макар че след срещата си с Айзък единственото, което искаше, бе да се прибере у дома.
След това господин Мерин се обърна към жената, която току-що се беше присъединила към групичката. Тя имаше пепеляворуса коса, перфектна фигура и бе облечена в безупречен костюм, който изглеждаше така, сякаш струва цяло състояние. Емили я зяпна и тялото й внезапно пламна. Не. Не можеше да бъде. Сигурно й се привиждаше.
Жената също я забеляза и млъкна по средата на изречението.
— О! — възкликна тя и лицето й пребледня.
Емили усети горчивина в устата си и жлъчка опари гърлото й. Това беше Гейл.
Господин Мерин забеляза странните погледи, които двете си размениха, и се прокашля.
— Ъ-ъ-ъ… Емили, това е госпожа Ригс, една от най-големите ми спонсорки. Двамата със съпруга й наскоро се преместиха в района от Ню Джърси. Госпожо Ригс, това е приятелката на дъщеря ми, Емили.
Гейл отметна кичур руса коса от очите си.
— Мислех, че се казваш Хедър — каза тя със сдържан, леденостуден глас.
Всички очи бяха вперени в нея. Хана рязко се обърна и се втренчи в приятелката си. Като че ли минаха десет години, преди Емили да отговори.
— Ами, сигурно ме бъркате с някого — избъбри тя. След това, неспособна да остане тук и секунда повече, се обърна рязко и побягна с всички сили към най-близката врата, която водеше към склада. Затвори я зад себе си и се облегна на стената с пулсираща глава.
И като по поръчка телефонът й изпиука. Емили го измъкна с разтуптяно сърце. На екрана пишеше „Имате ново съобщение“.
Здрасти, мамче. Май е време за номер!
9.
И в ада няма по-голям гняв от този на богатата жена!
Когато господин Мерин се качи на подиума и се усмихна на обожаващата го тълпа, Спенсър излетя през задната врата на банкетната зала, озовавайки се на малкия паркинг. Само няколко места бяха заети от очукани пикапи и компактни автомобили. В дъното на паркинга, до един зелен контейнер за отпадъци, пълен с празни картонени кутии, Емили подскачаше от крак на крак, сякаш роклята й се бе подпалила.
Вратата отново се отвори и навън излязоха Ариа и Хана.
И двете държаха в ръце телефоните си и изглеждаха смутени. Няколко минути по-рано Емили им беше изпратила шифровани съобщения, в които им казваше, че трябва да поговорят и че ще ги чака тук. Спенсър изпрати отговор, в който питаше не могат ли да поговорят вътре — все пак беше доста студено, — но Емили беше върнала едно голямо НЕ!
— Ем? — извика Ариа, слизайки по разнебитената метална стълба. — Добре ли си?
— Баща ми ще се чуди къде съм. — Хана се държеше здраво за парапета и стъпваше предпазливо на високите си токове. — Какво има?
Щом се приближиха до нея, Емили им показа телефона си.
— Току-що получих това.
Момичетата прочетоха съобщението на екрана. Когато Спенсър погледна думите, стомахът й се сви.
— Чакай малко, А. знае за бебето?
Емили кимна с ужасено изражение на лицето.
— Но как е възможно? И защо не го е споменавал досега? — попита Спенсър. Тя все още не можеше да повярва, че Емили е родила дете. Малко преди да завършат предишната година Емили изглеждаше — и се държеше — съвсем нормално, все едно нищо не я притеснява. Но някъде по средата на юли, малко след сблъсъка на Спенсър с полицията за притежанието на „Лесно шест“, Емили й се беше обадила и с паника в гласа й беше съобщила, че е бременна. Първоначално Спенсър реши, че приятелката й се шегува. Но това изобщо не беше смешно.
— Не знам — отвърна сълзливо Емили. — Може би защото А. знае всичко. Някой друг получи ли съобщение?
Спенсър вдигна треперещата си ръка.
— Всъщност аз. Снощи. Смятах тази вечер да ви кажа.
Тя изкара съобщението на екрана си и останалите се скупчиха около нея.
„Смяташ ли, че новите ти приятели от университета ще те приемат в своя гурме клуб, ако познаваха афинитета ти към убийствата?“
Докато Спенсър го четеше, сърцето й заблъска в гърдите. Предишната нощ почти не беше спала, прехвърляйки през ума си възможностите за това кой може да е А.
— Как може А. да знае и за Табита, и за бебето? — прошепна Емили.