Емили огледа тълпата, търсейки приятелките си — важното беше Ариа и Хана да са тук, защото иначе планът нямаше да проработи. Група момчета се смееха на нещо, което гледаха на телефоните си. Мейсън Байърс и Лейни Айлър се кискаха, седнали над плато със спагети. Шон Ейкърд разговаряше оживено с Нанет Ълстър от квакерското училище. От тоалетната излезе висока блондинка, облечена в скъпо изглеждаща червена рокля. Емили се вцепени и застана нащрек. Гейл?
Тя сграбчи Айзък за ръкава и го поведе обратно към фоайето. Двамата се спряха под гигантското парче розов кварц, което висеше от тавана, и Емили затаи дъх. Колкото и да се беше подготвяла за този момент, приближаването му я ужасяваше.
— Какво има? — попита объркано Айзък.
— Ами просто исках да… — Емили отново погледна към жената в червено — тя си взе коктейл от един преминаващ сервитьор и се обърна към тях. Лицето й бе изсечено, носът тънък и остър, а не малък и топчест като на Гейл. Опа.
Това, разбира се, не означаваше, че Гейл няма всеки момент да се появи на входа — и щеше да види първо тях.
— Реших друго. Да танцуваме. — Емили повлече Айзък обратно към залата, като едва не прегази група префърцунени дами, които носеха значки „ГЛАСУВАЙТЕ ЗА ТОМ“.
Айзък се засмя нервно, препъвайки се зад нея.
— Добре ли си?
— Разбира се! — Емили знаеше, че сигурно изглежда налудничаво. Тя обви ръцете си около него и започна да танцува бавен валс под звуците на песен на Синатра. От дансинга се виждаха добре всяка маса, бара и празната аукционна маса. Наоколо се бяха събрали и разговаряха хора, които тя разпозна от предишните партита на Мерин. Няколко фотографи обикаляха из залата и правеха снимки.
Айзък завъртя Емили.
— Забавно е да съм гост, а не келнер.
— Как успя да убедиш майка си да те пусне да излезеш с мен? — попита го Емили.
— Всъщност й казах истината. Ако щеш вярвай, но тя започва да свиква с мисълта, че пак сме двамата.
Емили не можеше да повярва, но нямаше време да спори. Погледът й непрекъснато прескачаше от входа към аварийния изход и скришното ъгълче до тоалетната. Майката на Ноъл Кан се появи в полезрението й с тиара на главата. Бащата на Хана разговаряше в ъгъла с група богато изглеждащи бизнесмени.
— Наистина ми липсваше — продължаваше Айзък.
Емили се обърна към него, изпълнена със съжаление. Той заслужаваше цялото й внимание. Чувстваше се добре в ръцете му, но се страхуваше, че всеки момент деликатната къщичка от карти, която представляваше животът й, ще се срути отгоре й.
Не се сдържа и отново огледа тълпата. Господин Мерин прекоси с решителна крачка стаята, приближавайки се до някой, който току-що бе влязъл през страничния вход. Емили изкриви шия, за да го види, но хората й пречеха.
— И какво ще кажеш? — попита Айзък.
Емили примига глупаво. Той беше говорил през цялото време, а тя не бе чула нито една дума.
— За кое?
Айзък облиза устните си.
— Исках да знам дали отново ходим.
Емили отвори устата си, но оттам не излезе нито звук. Въпреки разсеяността си, въпреки факта, че криеше ужасна тайна от него, думите му я накараха да се почувства прекрасно.
— Само едно нещо ме притеснява — прекъсна я Айзък, преди да успее да му отговори. — Нещо те гризе. Нещо, за което не искаш да говориш. Но всъщност можеш, Емили. Каквото и да е то, съм готов да го изслушам. Ако е нещо за онзи тип, когото видяхме в Холис, не се страхувай да ми го кажеш.
Емили затвори очи.
— Няма нищо общо с Дерик.
— Значи все пак има нещо?
От силната музика започна да я боли глава.
— Не е нещо сериозно.
— Но ти си ужасно притеснена. — Гласът на Айзък звучеше умоляващо. — Просто искам да ти помогна.
Емили се съсредоточи върху танцовите стъпки, забавяйки отговора си.
Айзък я обичаше и искаше всичко да бъде добре, което я караше да се чувства по-спокойна и същевременно ужасена. Искаше й се той да я харесва. Искаше й се да желае да бъде отново с нея. Но какво тя искаше за себе си?
— Скъсването ни беше голяма грешка, Емили — каза Айзък, впил поглед в очите й. — Искам да започнем отначало. Какво мислиш?