— Аз… — започна Емили, но след това забеляза друга руса фигура на дансинга. Тя имаше подходящата височина и физика, а господин Мерин разговаряше с нея щастливо и любезно. Емили се наведе и сърцето й отново заблъска в гърдите.
— О, Господи — прошепна тя. После отново хвана Айзък за ръката, издърпа го от дансинга и го повлече зад ъгъла към малка ниша, в която зад стъклена преграда бяха подредени най-различни метеорити. Айзък скръсти ръце на гърдите си с раздразнено изражение на лицето.
— Ще ми кажеш ли най-после какво ти става тази вечер?
Жената, която разговаряше с господин Мерин леко се извърна. Трябваше й още малко, за да види Емили и Айзък. Обмисляйки трескаво какво да направи, Емили хвана лицето му и притисна устните си към неговите. Очите му се разшириха за миг, но после отпусна клепачи и страстно отвърна на целувката й. Емили усещаше ускорения му пулс в устните и върховете на пръстите му. Целувката беше прекрасна, но тя знаеше, че това е само прелюдия към края. Чувстваше се като най-ужасния човек на света.
Айзък се отдръпна леко назад и се усмихна накриво.
— Да приема ли това за „да“?
Емили преглътна тежко. Имаше усещането, че е направила нещо, което не трябваше. Това не беше типична за нея постъпка. Тя се обърна и огледа залата. Жената, която разговаряше с господин Мерин, беше изчезнала.
Пинг!
Екранът на телефона й просветна през тънката материя на дамската й чантичка. Емили го погледна ужасено.
— Като че ли получи есемес — каза Айзък със спокоен и щастлив глас.
В гърлото й заседна буца. Емили извади телефона и погледна екрана му. Кръвта й се смрази.
— Айзък, трябва да вървя — прошепна тя.
— Да вървиш? — Лицето на Айзък се изпразни от съдържание. — За какво говориш?
Емили отстъпи няколко крачки назад към залата. Господин Мерин продължаваше да разговаря с жената и макар Емили да беше почти сигурна, че това е Гейл, лицето й все още бе извърнато настрани. Момичето се огледа. Залата бе още по-претъпкана от преди. Къде, по дяволите, беше Хана? Защо Ариа не се виждаше никъде? Нямаше време за губене.
— Емили? — Тя усети ръка на ръкава си. Айзък я гледаше със свити устни. — От кого е есемесът?
Групата завърши песента си и всички на дансинга заръкопляскаха. Емили погледна откритото, изпълнено със загриженост лице на Айзък. Знаеше много добре как щеше да изглежда внезапното й оттегляне без обяснение. Но не знаеше какво друго да направи.
— Съжалявам — прошепна тя, обърна се и притича през дансинга.
— Емили! — извика Айзък след нея, но тя продължи да се провира през тълпата, докато не стигна до фоайето. Бръкна в чантата си, извади телефонна и отново прочете ужасяващия есемес. Дори самият вид на думите караше стомаха й да се свива. Това не можеше да е истина.
Бебето ти е у мен. Ако я искаш жива, ела на Мокингбърд драйв, № 56. Тик-так!
29.
Никой не позволява на приятелите си да отиват никъде сами
Ариа спря на паркинга на Гемоложкия музей, оправи косата си и провери грима си в огледалото за обратно виждане. Беше се справила добре с премахването на следите от плача след караницата с Ноъл, но въпреки това изглеждаше напрегната и изморена. Но нали не се налагаше да впечатлява никого на бала.
След като паркира, тя извади телефона си и състави съобщение до Ноъл. „Моля те, нека ти обясня — написа тя. — Всичко, което се случи… някак излезе от контрола ми. Някой ме принуди да скъсам с теб. Някой ме заплашва и контролира живота ми.“
Но после побърза да го изтрие. Съобщението издаваше прекалено много неща. Тя не можеше да каже на Ноъл за А.
Преглъщайки едно ридание, тя затръшна вратата и тръгна към входа на музея, който бе осветен от японски фенери. Подухна вятър, който подгони една празна кутийка от кола по тротоара. Ариа долови шепот и се обърна рязко, като огледа редицата паркирани коли.
След като няколко секунди се взира в нищото и не долови никакво движение, тя продължи да върви. Пред живия плет се бяха събрали групички и гледаха нещо на телефоните си.
— Колко е отчаяна — изкиска се Райли.
— Голяма смотанячка да? — Клаудия потрепери, облечена в оскъдна рокля с презрамки.
Ариа надникна през рамото на Райли към екрана на телефона й.