Там се виждаше Хана, облечена е камуфлажно облекло, криеше се зад изкуствените храсти на първия етаж в мола. Ариа нямаше представа за какво става въпрос, но преди да успее да попита, Емили излетя през входната врата, сграбчи я за ръката и я повлече по тротоара.
— Слава Богу, че успях да те намеря — каза Емили. Гласът й беше изпълнен със страх. — Имам нужда от колата ти.
— Какво се е случило? — попита Ариа. — Успя ли да вземеш телефона на Гейл?
— Не, но стана нещо много по-важно.
Емили поднесе телефона си пред лицето на Ариа. „Бебето ти е у мен“, пишеше на екрана. Ариа притисна длан към устата си.
— Дали е вярно?
— Възнамерявам да разбера. — Емили погледна към паркинга, после забеляза Хана, която се изнизваше през вратата със засрамено изражение на лицето. Тя й махна с ръка. — Ела да видиш нещо.
Хана изглеждаше отчаяна, сякаш нямаше желание да се занимава с каквото и да било, но се приближи до тях и прочете есемеса. Кръвта се отдръпна от лицето й.
— По дяволите. Как е възможно?
— Не знам. Но трябва да я спася. — Емили стрелкаше поглед на всички страни. — Ако Али я е намерила, кой знае какво може да й причини!
— Ем, Вайълет не е взета от Али — прошепна Ариа. — Не разбираш ли? А от Гейл. Снощи я видях в детския магазин, беше се ухилила до уши. Подготвяше се за мига, когато ще намери бебето ти.
Емили се намръщи, после се обърна към музея зад гърба й.
— Но Гейл не е ли тук? Мисля, че я видях да разговаря с баща ти, Хана.
Хана прехапа устни.
— Всъщност не съм я виждала цяла вечер.
— Разбира се, че не е тук — рече Ариа. — Тя е в къщата на Мокингбърд драйв! — Момичето погледна към Хана. — Съгласна си е мен, нали? И ти смяташ, че е Гейл?
По лицето на Хана се смениха различни чувства.
— Така мисля. Но защо й е на Гейл да ни казва, че Вайълет е у нея, щом иска да я запази за себе си? Това ми прилича на постановка.
— Не ме интересува! — Емили грабна ключовете на Ариа от ръцете й. — Става въпрос за живота на дъщеря ми! Съжалявам, Ариа, но ще отида в онази къща, дори ако трябва да го направя сама!
Ариа стисна зъби.
— Няма да те пуснем сама.
— Няма ли? — изписка Хана.
Ариа я погледна.
— Разбира се, че няма. — Тя взе ключовете си от Емили, прекоси паркинга и седна в колата си. — Хайде, Ем, да тръгваме. Ти също, Хана.
Момичета се настаниха в колата и затвориха вратите. Ариа изрита обувките на токчета от краката си, запали двигателя и даде газ.
Докато излизаше от паркинга, погледна назад и видя идеално кръглата, зловещо жълта луна, която се отразяваше в прозорците на музея. А точно до нея се забелязваше нечий силует. Той ги наблюдаваше и може би се присмиваше на това какви глупачки са.
Ариа рязко си пое дъх и косъмчетата на тила й настръхнаха. Но когато отново погледна към прозореца, там се виждаше само луната, кръгла и блестяща, запълваща стъклото изцяло.
30.
Момичето от снимката
След двайсет и пет минути и три погрешни завоя момичетата свиха по Мокингбърд драйв, криволичеща улица от другата страна на планината Кейл.
— Леле — промърмори Хана, взирайки се в гъстата мъгла, която ги обгръщаше отвсякъде. Всяко имение притежаваше огромна площ земя. Криволичещи алеи водеха до големи замъци, френски имения, къщи в стил Тюдор и сгради, които приличаха на кръстоска между Капитолия и шедьовър на Франк Гери. Пред тях бяха паркирани ферарита, в задните дворове проблясваха светлините на тенис кортове. Хана беше свикнала с луксозните къщи на Ноъл и Спенсър, и дори с новата придобивка на баща си, но хората, които живееха в този квартал имаха много повече пари, отколкото можеха да похарчат, и нямаха нищо против да се перчат с това.
На следващата пощенска кутия с готически шрифт беше написано числото „56“ и Ариа бавно навлезе в алеята. Високите, впечатляващи дървета създаваха нещо като балдахин над пътя, превръщайки го в зловещ тунел. Колата подмина огромен шестместен гараж и конюшня, след което приближиха къщата. Тя представляваше внушително имение с колони и огромни сводести прозорци. Беше построена малко встрани от пътя, може би за да улавя по-добре лъчите на сутрешното слънце. Нито един от прозорците не светеше.
— Хм, а сега какво? — прошепна Хана, когато Ариа угаси двигателя.
— Да вървим. — Емили отвори вратата си и изскочи на пътеката. Хана и Ариа се измъкнаха след нея. Когато Хана дочу някакъв шепнещ звук, сърцето й се разтупка силно. Ами ако А. ги водеше право в капана?