— Къде ли е Спенсър? — попита през рамо Емили. — Не отговаря на есемесите ми.
Бяха й изпратили съобщения, в които разказаха какво се случва, и й казаха да ги посрещне пред къщата.
— Може би ще мине време, преди да я изпишат от болницата — прошепна Хана.
— А може и да се е изгубила, също като нас. — Ариа се качи на верандата и погледна към звънеца. — Сега какво да правим, да позвъним ли? „Хей, А. тук сме!“ — Тя погледна към Хана. — Ти го направи.
Хана се ококори.
— Няма начин!
— Аз ще го направя. — Емили докосна вратата и тя се отвори със скърцане, което напомняше на звука, издаван от вратите на обитаваните от духове къщи. Хана потрепери. Що за човек би оставил входната си врата отворена посред нощ?
Емили влезе вътре и се озова в преддверието.
— Ехо? — извика тя.
Хана я последна. Преддверието миришеше странно на лакочистител. На масичката светеше самотна лампа и разкриваше широко стълбище, впечатляващ кристален полилей и стена, покрита с черно-бели графики на хълмисти пясъчни дюни, животински черепи и лешояди. Прозорците на стаята вдясно бяха закрити от тежки завеси; подовете бяха застлани с дебели вълнени килими. Тапицираната врата на килера зееше отворена, а на закачалките висяха няколко палта. Цялото място излъчваше музейна атмосфера, сякаш се намираха на снимачна площадка, а не в истинска къща.
— Ехо? — повтори Емили.
Отново никакъв отговор. Емили погледна нагоре по стълбището. Ариа тръгна към кухнята. Хана вдигна каменния заек, поставен на масата до вратата, после отново го върна на мястото му. Беше толкова тихо, че тя започна да чува шумове, които може би не съществуваха. Нервно преглъщане. Леко шумолене. Пропукване на става.
— Нещо не е наред — прошепна внезапно Емили, прибирайки кичур коса зад ухото си. — Къде е Вайълет?
— Казах ти, че това не е добра идея — прошепна Хана.
— Мацки. — Гласът на Ариа беше изтънял като конец. Тя стоеше до масата в дневната и държеше плик в ръката си. — Погледнете тук.
Хана присви очи към надписа. В горния ляв ъгъл се виждаше логото на Пенсилванската електрическа компания. В центъра бе написан адресът — Мокингбърд лейн, № 56. После погледът й попадна на името на получателя.
— О, Боже! — прошепна Хана. Гейл Ригс.
Ариа остави писмото на масата.
— Момичета, това е къщата на Гейл. Нали ви казах!
Емили замига учестено.
— Какво означава това?
— Означава, че трябва да се махаме веднага — сопна им се Хана. — Гейл не е намерила бебето ти. Просто го е използвала, за да ни накара да дойдем тук, защото иска да ни нарани.
Тя тръгна обратно към изхода, отскачайки от всяка сянка, от всяка тъмна пукнатина. Скулптурата на върба изглеждаше опасна и жива. Закачалката й напомняше на прегърбен луд старец. Поредицата фотографии, наредени над камината, приличаха на криви зъби в огромна уста. На слабата светлина успя да различи сватбената фотография на Гейл и съпруга й. Следваше тяхна снимка по време на почивка, а после семеен портрет на Гейл, нейния съпруг и усмихнато русо момиче. Може би това беше дъщерята, за която тя бе споменала на Емили, същата, която била изгубила. Хана потръпна, опитвайки се да види как точно изглежда, но снимката беше твърде малка и чертите се различаваха трудно.
Докато не стигна до голямата снимка в дървена рамка. Това бе училищна фотография на красива русокоса тийнейджърка. Щом Хана зърна лукавите сини очи и дяволитата усмивка, устата й се изпълни с метален вкус. Би разпознала тази усмивка навсякъде.
Хана рязко се спря.
— О, Господи. — Тя посочи с треперещ пръст фотографията. Емили се приближи и погледна, след което залитна назад; краката й внезапно омекнаха.
— Това не е ли…? — прошепна Емили.
Ариа просто ахна ужасено.
Хана взе фотографията от рафта. Това обясняваше всичко — информацията, която притежаваше Гейл и защо тя не искаше просто да страдат… а да умрат.
— Табита е нейна дъщеря? — Гласът на Емили трепереше неудържимо.
— Как така не си разбрала? — попита настоятелно Хана. — Не си ли срещала съпруга й? Не я ли попита за името на дъщеря й? Не разпита ли какво се е случило с нея?