Тялото на земята не беше на Спенсър. А на Гейл.
31.
Истината се разкрива
Емили гледаше неподвижното лице на Гейл, бледата й кожа и кръвта, която се стичаше от главата й. В ушите й проехтя пронизителен звук и едва след няколко секунди тя осъзна, че това са собствените й писъци.
Обърна се, приведе се напред и повърна на тревата.
Звукът от сирените се приближаваше и нечия кола избръмча в алеята. Това беше Спенсър. Тя затръшна вратата зад гърба си и направи няколко крачки към тях. Тогава забеляза тялото на Гейл на земята и рязко спря. По лицето й за части от секундата премина поредица от емоции — изненада, ужас, страх.
— О, Боже — извика тя. — Това да не е…?
— Гейл — изграчи Емили с треперещ глас.
Спенсър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне.
— Какво се случи?
— Нямаме представа. — По лицето на Ариа се стичаха сълзи. — Излязохме в задния двор, защото чухме бебешки плач, всичко бе обгърнато от мъглата, разнесоха се стъпки, после прозвуча нещо като пистолетен изстрел и тогава…
По улицата профучаха полицейски коли и момичетата замръзнаха. Колите навлязоха в алеята и със скърцане на спирачките спряха до автомобила на Спенсър. Хана зяпна изненадано. Спенсър инстинктивно вдигна ръце. Емили отстъпи встрани от тялото на Гейл.
Вратите се отвориха и навън изскочиха четирима полицаи. Двама от тях изтичаха до падналото тяло и започнаха да викат подкрепление по радиостанциите си, а останалите двама се приближиха до Емили и приятелките й.
— Какво става тук, по дяволите?
Емили погледна към говорещия полицай. Той имаше щръкнала руса коса, белези от акне по лицето и лъскава лейтенантска значка, на която пишеше ЛАУРИ.
— Не сме го направили ние!
— Можем да обясним! — извика едновременно с нея Ариа.
Лаури се обърна назад и погледна към тъмнината зад полицейските коли.
— Къде е човекът, който ни повика?
— Тук съм — разнесе се нечий глас.
От мъглата се появи друга фигура. Емили предположи, че това сигурно е някой съсед, но тогава съзря черния смокинг на младежа, лъскавите му обувки и дългата до раменете коса. Сърцето й падна в петите. Беше Айзък.
— К-какво правиш тук? — избъбри тя.
Айзък я погледна.
— Последвах те — притесних се за теб. После чух изстрела и извиках ченгетата.
Емили рязко извърна глава.
— Нямаш никакво право да ме следиш! Това е лична работа!
— Нямаше да го направя, ако ми беше казала какво става. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Притесних се да не попаднеш в беда. — Погледът му се отмести към Гейл и той изкриви устни.
Лаури измъкна уоки-токито от колана си и поиска подкрепление и линейка. После погледна към момичетата.
— Знаете ли коя е тази жена?
— Казва се Гейл Ригс — отвърна Ариа с тънък глас.
Лаури я гледаше, дъвчейки усилено дъвката си.
— Опитвахте се да я оберете ли?
— Не, разбира се! — проплака Емили. — Ние просто… Някой друг го направи! — Тя погледна към Айзък. — Кажи му, че никога не бих направила нещо такова!
Айзък премлясна.
— Ами, аз всъщност не видях какво точно стана — мъглата е твърде гъста. Но Емили никога не би направила нещо такова, полицай. Тя не е убийца.
Мъжът, който държеше Спенсър, изсумтя.
— Хората могат да те изненадат.
Лаури изплю дъвката си и погледна Емили.
— Ще ми обясните ли какво всъщност правите тук?
Емили погледна виновно към Айзък. Въртящата се лампа върху полицейската кола хвърляше синьо-червени отблясъци върху лицето му. Той продължаваше да я гледа с любяща загриженост.
— Въпросът е личен.
Лаури изглеждаше раздразнен.
— Ако не можете да ми обясните какво правите тук, ще трябва да ви отведем в участъка като заподозрени.
Приятелките й зяпнаха изненадано. Стомахът на Емили се сви. Наистина ли щеше да позволи да ги обвинят в престъпление, което не бяха извършили, само за да запази тайната си?