Тя се прокашля.
— Тук съм, защото мислех, че бебето ми е в опасност. Помислих, че са я отвлекли. Не знаехме, че тук живее Гейл Ригс — просто ни казаха, че бебето е на този адрес.
Айзък се ококори.
— Какво бебе?
Емили наведе очи и си пое дълбоко дъх.
— През лятото родих дете. — Тя изрече думите много бързо.
Айзък изглеждаше зашеметен.
— Така ли?
Тя кимна.
— Тя е твоя, Айзък.
За миг целият свят застина. Лицето на Айзък се сгърчи.
— Ъ-ъ-ъ… какво?
— Вярно е. — Гласът на Емили трепереше. — Разбрах го няколко месеца, след като скъсахме. Цяло лято се крих във Филаделфия и търсех осиновители на бебето. Запознах се с Гейл и тя поиска да го време, но после реших да го дам на някой друг. След това Гейл започна да сипе заплахи, от които стигнах до извода, че може да се опита да го открадне от новото му семейство. Затова, когато научих, че бебето е тук, пристигнах с приятелките ми, за да проверя дали е истина. — Емили реши, че това е достатъчно близо до истината. — И наистина мислехме, че е тук — чухме бебешки плач. Но после плачът… спря. Но не сме наранявали Гейл — додаде тя. — И недейте да наказвате приятелките ми. Те са тук заради мен.
Когато спря да говори, гърлото й дращеше и тя се чувстваше така, сякаш току-що бе преплувала Ламанша. За части от секундата недоверието на Айзък премина в объркване и гняв.
— Бебе? — повтори той с писклив глас. — Момиченце?
— Да. — Гласът на Емили беше натежал от сълзи.
Айзък прокара пръсти през косата си.
— Не мога да повярвам. — Той пристъпи вдясно, олюля се и се върна вляво. После внезапно се обърна и тръгна със скована фигура към полицаите. Емили понечи да го последна, но Хана я възпря.
— Остави го — прошепна тя.
След секунди се появиха още полицейски коли, линейка и пожарна. От колите се изсипаха полицаи и оградиха периметъра около местопрестъплението. Един детектив със сиво яке извади фотоапарат и направи снимки на безжизненото тяло на Гейл. Някакъв мъж с шлифер, на чийто гръб пишеше СЪДЕБЕН МЕДИК, го огледа, проверявайки дали наистина е мъртва. Полицейските кучета опъваха каишките си, от устата им се стичаха лиги. Сирените виеха неуморно, от което Емили я заболя главата.
Ченгето, което стоеше до Ариа, едър мъж с плешива глава, се обърна към Емили.
— Наистина ли очакваш да повярваме на историята ти? — попита той.
— Казах ви истината. — Емили беше като пребита. — Можете да прегледате медицинския ми картон в болницата „Джеферсън“.
— Защо не се обадихте в полицията, когато госпожа Ригс отправяше заплахите?
Емили погледна приятелките си. Спенсър прочисти гърлото си.
— Не искаше родителите й да разберат, че е забременяла — рече тя. — Реши, че сама ще успее да се справи с това.
— А кой ви подсказа, че бебето е тук? Кой е изпратил съобщението?
Стомахът на Емили се сви. Последното нещо, което искаше, бе да разкаже на полицията за А.
— Предполагам, че е било лъжа. Някой ни е измамил.
— Защо тогава госпожа Ригс е мъртва? — сопна й се Лаури.
— Нямам представа — прошепна Емили.
— Значи не знаете откъде е дошло това? — Лаури сочеше към нещо на земята.
Емили погледна натам. Точно до Гейл на земята лежеше черен пистолет. Той се сливаше с тъмния асфалт. Момичето отскочи от него, сякаш бе видяло гърмяща змия.
— О, Господи!
— Чухме изстрела — рече Ариа.
— Видяхте ли кой стреля? — попита Лаури.
Момичетата се спогледаха безпомощно.
— Мъглата беше прекалено гъста — обади се Емили. — Чухме само стъпки.
— Някой притича пред колата ми — рече Спенсър, — но не можах да видя лицето му.
Лаури вдигна пистолета с облечените си в латексови ръкавици ръце, пусна го в найлонова торбичка и го подаде на един от детективите. Мъжът записа нещо в лаптопа си. Емили се приближи, треперейки до приятелките си, опитваше се да им предаде мислите си, без да говори. „Как се случи това? Кой уби Гейл? Може би няма нищо общо с нас и бебето?“
Или пък е свързано точно с това? Възможно ли беше Гейл да не е А.? Възможно ли беше А. да е убил Гейл?
Но защо?
След няколко мъчителни минути детективът се обърна към момичетата.