Майк я изгледа ошашавено.
— Защо си мислиш, че двамата с Колийн сме спали заедно? Знам, че ме смятат за жребец и така нататък, но ние излизахме само две седмици.
— Но Мейсън и Джеймс… Чух ги да си говорят… — Хана прехапа езика си. — Чакай малко. Това са просто момчешки работи, така ли? Всички момчета ли си мислят, че другите го правят с приятелките си?
Майк сви рамене.
— Май да. — Той я дари с нежна, уязвима усмивка. — Искаш да съм честен? Пазех се за теб.
В главата на Хана избухнаха фойерверки.
— Добре, днес е щастливият ти ден — промърмори тя. — Аз също се пазех за теб. Помниш ли какво ти казах за Марвин трейл? Навита съм, ако и ти си навит.
Майк отново се наведе към нея и Хана се наслади на всяка една секунда от целувката им. После той се отдръпна и леко я смушка отстрани.
— И така, госпожо шпионке, какво успя да изровиш за Колийн? Нещо яко?
Музиката, която пускаха между часовете, беше спряла и когато Хана се огледа, осъзна, че коридорите са почти празни. Тя навлажни устните си с език, обмисляйки как да поднесе новината, но внезапно това й се стори безсмислено. Разкриването на тайните е важно само когато се чувстваш заплашен от някого — когато те карат да се чувстваш несигурен или разполагат с нещо, което искаш или те кара да се страхуваш — а Колийн вече не оказваше такова влияние върху нея. Не беше като А., който търсеше отмъщение.
— Не, нищо интересно — пропя тя, хвана Майк за ръката и го поведе по коридора. Колко прекрасно бе усещането, че вече не се налагаше да се прави на А. за Колийн.
Единственото нещо, което щеше да направи живота й идеален, беше и нейният А. да изчезне завинаги.
35.
Клубът, който не иска Спенсър за член…
Същия следобед Спенсър седеше край кухненската маса с родителите си. Баща й гледаше телефона си, а майка й си сипваше чаша чай с лед. Всичко беше почти като в доброто старо време, когато родителите й бяха заедно. Но тук беше и господин Пенитисъл, който стоеше облегнат на плота със скръстени ръце.
— Не мога да ти благодаря достатъчно за онова, което направи, Питър — каза майката на Спенсър, като мачкаше нервно една салфетка. — Последното нещо, от което се нуждае това семейство, е нови скандали.
— Радвам се, че можах да помогна — каза господин Хейстингс. — Исках да защитя всички ни и мястото на Спенсър в Принстън. — Той я погледна укорително. — Но въпреки това не разбирам къде ти е бил умът. Там е имало човек с пистолет, Спенсър. Ами ако случайно те бяха улучили?
— Не преживя ли достатъчно? — намеси се и госпожа Хейстингс. — Какво трябва да направим, да те заключим в стаята ти, докато завършиш, за да не се забъркваш в нови неприятности?
— Казах, че съжалявам — промърмори Спенсър. За трети път й изнасяха тази лекция.
На вратата се позвъни и госпожа Хейстингс се стресна толкова силно, че едва не изпусна чашата си.
— Кой пък може да е? — изръмжа тя.
— Аз ще отворя. — Спенсър стана от мястото си, дръпна ципа на суичъра си и отиде до вратата, надявайки се, че няма да са ченгетата. През прозореца се виждаше руса коса. Спенсър внезапно спря. Това не беше ли…
Харпър?
Тя отвори вратата. В коридора нахлу студен въздух. Харпър бе закопчала палтото си догоре и носът й беше силно зачервен. Очите й също бяха зачервени, сякаш бе плакала продължително. Ъгълчетата на устните й висяха надолу и в продължение на няколко дълги секунди тя просто мълчеше и гледаше.
— Хм, защо не си в Принстън? — попита предпазливо Спенсър.
Очите на Харпър проблеснаха.
— Защото съм в изпитателен срок. Заради теб.
Спенсър хвърли един бърз поглед през рамо, за да се убеди, че майка й не чува.
— Какво искаш да кажеш?
Харпър сложи ръка на хълбока си.
— Не е ли очевидно? Дисциплинарната комисия ме обвини за организирането на парти с наркотици. — По лицето й премина злобна сянка. — Странна работа, обаче. Спомням си, че ти спомена, че си донесла сладки, в които е имало няколко специални подправки. Всъщност изглеждаше доста горда от себе си.
Спенсър разпери ръце в отбранителен жест.
— Не съм им слагала ЛСД! Някой друг го е направил!
Харпър изсумтя грозно.
— Да бе. Край с теб. Ще се погрижа догодина никой в Принстън да не те приеме.