— О, Господи — рече Емили и очите й се напълниха със сълзи. Това беше нейното бебе. Вайълет. Която изглеждаше красива и щастлива, по-добре, отколкото си беше представяла.
— Ем — беше всичко, което можа да произнесе Ариа. Спенсър хвана ръката на Емили и я стисна. Хана се облегна на рамото й и доволно въздъхна.
Вайълет беше в безопасност — в безопасност! Само това имаше значение. Емили можеше да се справи с родителите си. Можеше да се справи с Айзък. Можеше да се справи с всички в Роузууд. Всичко щеше да е… е, не точно добре, но поне поносимо. Ако нещо се беше случило с бебето, тя никога нямаше да си прости.
Емили се обърна към приятелките си.
— Вече се чувствам добре — прошепна тя. — Да си тръгваме, преди да са ни видели.
Тя се обърнаха, но внезапно госпожа Бейкър рязко спря, забелязвайки Емили. Тя инстинктивно притисна Вайълет към гърдите си.
Съпругът й се обърна, за да види какво гледа жена му, и също пребледня. Преглъщайки тежко, Емили вдигна ръка, опитвайки се колебливо да им подскаже, че не им мисли злото. Миг по-късно семейство Бейкър й махнаха в отговор. Казаха нещо, което Емили не можа да чуе. После госпожа Бейкър прекоси улицата и се приближи до нея, носейки Вайълет.
— Какво правите? — извика паникьосаната Емили. Когато се обърна, тя видя, че Спенсър, Ариа и Хана се отдалечаваха. — Не си отивайте!
— Всичко ще бъде наред — окуражи я Спенсър и се скри зад ъгъла.
Емили се обърна и продължи да гледа към госпожа Бейкър, която се качи на тротоара, притиснала Вайълет към хълбока си. За части от секундата погледите им се срещнаха. Емили нямаше представа какво ще й каже госпожа Бейкър. „Как смееш? Махай се оттук?“
— Виж ти — рече госпожа Бейкър. — Хедър. Здравей.
— Всъщност се казвам Емили — отвърна момичето. — Емили Фийлдс.
Госпожа Бейкър се засмя нервно.
— Знам. Видях една твоя стара снимка в списание „Пийпъл“. Не мога да повярвам, че не съм се сетила, че си ти. — После вдигна бебето в ръце и я накара да махне с ръчичка. — Предполагам се досещаш кой е това. Нарекохме я Вайълет.
— Здравей, Вайълет. — Емили едва успя да произнесе думите. — Изглежда прекрасно. Щастлива ли е?
Госпожа Бейкър прибра кичур коса зад ухото си.
— Ами, тя още не може да говори, но ние си мислим, че е. И ние сме щастливи. — Сянка на притеснение премина през лицето й.
— Преместили сте се — отбеляза Емили.
Госпожа Бейкър кимна.
— Да. Малко, след като… сещаш се. Решихме, че хората ще започнат да задават въпроси. Решихме, че е по-добре да се преместим някъде, където никой не ни познава. — Жената погледна Емили, очите й също бяха насълзени. — Не знаем защо промени намеренията си, но сме ти ужасно благодарни. Надяваме се, че го знаеш.
Емили се почувства като обляна със слънчева светлина. Тя избърса една сълза и отново погледна към усмихнатото личице на Вайълет.
— Аз съм ви ужасно благодарна.
От другата страна на улицата избибипка клаксон. Госпожа Бейкър се обърна и помаха на съпруга си, който гледаше от един джип Хонда.
— Смятам да кажа на всички за бебето — избъбри Емили. — Но никога няма да им кажа за вас.
Госпожа Бейкър кимна.
— Ние също ще пазим тайната ти.
Двете се спогледаха многозначително. Емили искаше да узнае и други неща за Вайълет, но може би не й се полагаше. Тя се беше отказала от правото да бъде нейна майка.
Оставаше й само да се надява, че семейство Бейкър ще й осигурят възможно най-добрия живот. Всичките пари на света не биха дали на Вайълет по-добър живот от сегашния.
Емили целуна бебето по главицата.
— Пазете я, чувате ли? Всяка нощ я заключвайте. Никога не я изпускайте от погледа си.
— Разбира се — отвърна Лизи.
— Добре — рече Емили. След това се обърна и тръгна колкото се може по-бързо към момичетата, защото се страхуваше, че ако не избяга сега, никога няма да може да изостави Вайълет. Обърна се назад само веднъж и видя, че Лизи отново кара бебето да й маха. В гърдите й се надигна ридание. Помисли си за А., който се крие някъде наблизо и само чака да се докопа до Вайълет. Тази мисъл бе непоносима.