Дороти Сейърс
Потресаващата случка с изненадата в торбата
Главното северно шосе се виеше като гладка стоманеносива лента. Две черни петънца се движеха стремглаво по него, оставяйки слънцето и вятъра зад себе си. За селянина от натоварената със сено каруца те бяха просто „два проклети мотоциклета, дявол да ги вземе“, които един подир друг избоботиха край него и профучаха напред. Малко по-нататък един мъж с жена си, който караше внимателно своя двуместен мотоциклет с кош, се ухили при гръмливия рев на предния мотор с марка „Нортън“, следван от злобния котешки вой на един разярен скот флаинг скуиръл. През ергенските си години мъжът сам беше участвувал в тази вечна гонитба и докато наблюдаваше как състезаващите се машини се смаляват на север, той въздъхна със съжаление.
При внезапния и опасен завой преди моста над Хатфилд човекът с нортъна, преизпълнен с гордост, се обърна и махна предизвикателно на преследвача си. В тоя миг от другата страна на моста застрашително му се изпречи огромен, натоварен с екскурзианти автобус. Той изви рязко, мотоциклетът му занесе, а следващият го скот флаинг скуиръл направи театрален завой, при което лявата, а след това и дясната стъпенка последователно докоснаха пътното платно. Така вторият моторист спечеля няколко победни ярда. В отговор нортънът изскочи напред с пълна газ. Група деца се изплашиха и се пръснаха безредно от двете страни на пътя. С пиянски криволици едва се промъкна между тях и задният мотоциклетист. Пътят напред беше чист и гонитбата продължи.
Странно защо всеки почивен ден опиянените от простора мотоциклетисти изразходват такива количества бензин по виещия се към Саутенд, Брайтън или Мергейт път. С ръка на клаксона и крак на спирачката, с очи, които като че ли ще изскочат от орбитите при напрегнатото взиране за полицаи, за остри завои, за задънени улици или за самоубийци по кръстопътищата, те гълтат зловонието на изгорелите газове от движещите се пред тях машини и препускат, смайващо настървени, с омраза един към друг. Пристигат с разтроени нерви и се борят за място в паркинга. После се връщат, заслепени от фаровете на новопристигащите и от силна ненавист и към тях. А през всичкото това време Главното северно шосе се вие като дълга и плоска стоманеносива лента — гладка като писта, без клопки, без препятствия, без отклонения, без задръствания. Всъщност пътят не води за никъде — та нали в края на краищата всички крайпътни кръчми си приличат.
Извива километър след километър шосейната ивица. Острият завой надясно от Болдок и заплетените лабиринти на Бигълзуейд с множеството пътни знаци създадоха само временни затруднения на двамата мотоциклетисти; но разстоянието между тях не намаля. Като натискаха клаксони и стелеха след себе си гъста пушилка, те профучаха през Темпсфорд с пълна скорост и прелетяха като ураган край поста на „Пътна помощ“ при разклона за Бедфорд. Първият моторист отново погледна назад: другият пак натисна яростно своя клаксон… Към хоризонта ниви и отводнителни канали се редуваха по равното като дъска поле …
Полицаят от Итън Сокън, справедлив и благочестив човек, съвсем не беше маниак, противник на мотоциклетите. Всъщност той тъкмо беше слязъл от велосипеда си, за да прекара остатъка от деня на кръстопътя при дежурния от „Пътна помощ“. Надпреварата на двамата безумци, препускащи из района му със сто километра в час, излизаше извън границите на търпението му, особено като се има предвид, че мировият съдия в този момент случайно минаваше оттук с двуколката си, теглена от пони. Полицаят се спусна към средата на пътя и вдигна властно ръце. Първият моторист се огледа, видя, че другото платно с заето от двуколката и от трактор с ремарке, и се примири с неизбежното. Намали газта докрай, спирачките изсвириха, моторът залитна, но той успя да го закове на място. Вторият мотоциклетист забеляза полицая отдалеч, намали и когато приближи, моторът му заглъхна с мъркане като на доволно коте.
— Какви хора сте! — каза полицаят с укорителен тон. — Нямате ли поне малко разум, та влизате в града със сто и петдесет километра в час? Това да не е Брукландс? Никога не съм виждал подобно нещо. Ще ви запиша имената и номерата. Кажете ми ги, ако обичате. Вие, мистър Наджет, сте свидетел, че те караха с над сто и двайсет. Дежурният от „Пътна помощ“, след като хвърли бърз поглед над двата спидомера, за да се увери, че двамата нарушители не са му познати, заяви безпристрастно и акуратно:
— Към деветдесет и девет, толкова ще кажа, ако ме питат в съда.
— Хей, непрокопсаник такъв! — обърна се възмутено вторият мотоциклетист към първия. — Не можеше ли да спреш, като чу, че ти давам сигнал? Гоня те с проклетата ти чанта почти петдесет километра. Не можеш ли да си пазиш скапания багаж?