Той посочи към неголяма издута чанта, завързана с връв за багажника на мотоциклета му.
— Тази ли? — с презрение попита първият. — Какво искате да кажете? Тя не е моя. Никога през живота си не съм я виждал.
Този безочлив отказ без малко да накара другия да онемее:
— След всичко… — той остана с отворена уста. — Как така, идиот такъв, нали я видях да пада оттатък Хатфилд. Виках и надувах клаксона като луд. Мислех си, че директната ти скорост вдига голям шум и не ме чуваш. Взех си белята, като прибрах тая чанта, и тръгнах да те гоня. А ти караш като бесен, и заради тебе се насадих и на полицая. Ами да, някой ще ти каже благодаря, задето се опитваш да бъдеш почтен към глупаците по пътищата.
— Какво общо има това със случая? — попита полицаят. — Моля, документите за проверка.
— Ето ги. — Вторият мотоциклетист измъкна ядосано книжката си. — Казвам се Уолтърс… И това ще бъде последният ми опит да направя някому добро, можете да се обзаложите…
— Уолтърс — повтори полицаят, докато прилежно отбелязваше данните в кочана си. — И Симпкинс. Ще получите своевременно призовки — след около седмица, нищо чудно още в понеделник.
— Отидоха още четирийсет шилинга на вятъра! — изръмжа мистър Симпкинс, като си играеше с ръчката за газта. — Не може ли да се направи нещо?
— Какво, четирийсет шилинга? — изсумтя полицаят. — Вие представлявате опасност за хората с това лудо каране. Смятайте, че ви се е разминало, ако се отървете с по пет лири.
— О, дявол да го вземе — каза Симпкинс и яростно натисна с крак стартера. Моторът изръмжа и запали; Уолтърс умело препречи пътя на нортъна със своята машина.
— Ей, не бързай! — извика той гневно. — Вземи си мръсната чанта и без такива глупости. Казвам ти, че наистина я видях да пада.
— Не с такъв тон! — започна полицаят, но изведнъж забеляза, че дежурният се втренчва някак странно в чантата и му прави знаци. — Виж ти! Какво има с… Мръсна чанта ли казахте? Я ми дайте да я погледна аз, ако нямате нищо против.
— Нямам нищо общо с нея — каза Уолтърс, като я подаваше. — Видях я да пада и … — Гласът му секна, щом очите му се заковаха в долния и край, откъдето се процеждаше нещо тъмно, мокро и ужасно.
— Забелязахте ли този край, когато я вдигнахте? — попита полицаят. Той с нежелание побутна мокрото място и огледа пръстите си.
— Не знам … не… като че ли не — запелтечи Уолтърс. — Нищо не забелязах. Аз … Сигурно се е разпорила, след като е паднала на пътя.
В настъпилото мълчание полицаят проучи съдрания шев, после бързо се извърна, за да пропъди две млади жени, дошли да позяпат. Дежурният от „Пътна помощ“ любопитно надникна, но се отдръпна с отвращение.
— О, боже! — въздъхна той тежко. — Къдрава е… женска …
— Не съм виновен! — развика се Симпкинс. — Кълна се, че чантата не е моя. Тоя човек се опитва да ме натопи.
— Аз?! — хлъцна Уолтърс. — Казвам ти, звяр такъв, че падна от твоя багажник! Никак не се чудя, че си надул, като си ме видял да приближавам. Арестувайте го! Отведете го в затвора …
— Добър ден, господин полицай — чу се глас зад тях. — За какво е тази суматоха? Не сте ли видели да минава оттук мотоциклетист с малка чанта на багажника?
Голяма открита кола с неестествено дълъг капак на мотора се бе плъзнала до тях съвсем безшумно. Всички от развълнуваната група едновременно се обърнаха към новодошлия.
— Тази ли е, господине? — попита полицаят. Мъжът свали очилата и разкри дългия си остър тесен нос, както и сините си очи с доста скептичен поглед.
— Прилича доста… — започна той, но като съзря избилите в единия й край ужасни петна, попита: — За бога, какво е това?
— И ние искаме да знаем какво е това — отговори мрачно полицаят.
— Хм-м, изглежда, че не съм избрал подходящ момент да търся чантата си — каза шофьорът. — Да кажа сега, че тази чанта не е моя, е много просто, макар и не съвсем убедително. Всъщност тя не е моя и аз мога да твърдя, че е така, защото ако беше моя, нямаше да се главоболя да я търся.
Полицаят се почеса по главата.
— Тези господа и двамата… — започна той.
Мотоциклетистите избухнаха едновременно в разгорещена размяна на възражения. Вече се бе събрала малка тълпа, която дежурният услужливо се стараеше да разпръсне.
— Ще трябва да дойдете с мен в участъка — каза обърканият полицай. — Не можем да стоим тук, задържаме движението. Но без номера, моля! Вие давайте с мотоциклетите, а аз ще се кача в колата при вас, сър.
— Ами ако засиля колата и ви отвлека? — с усмивка подхвърли автомобилистът. — Какво ще правите? Вие можете ли да се справите с това устройство — добави той, обръщайки се към човека от „Пътна помощ“.