— Много убийци са такива — каза началникът на полицията в Хатфилд. — Хайде, опишете го как изглеждаше.
— Някъде към метър и шейсет и пет, носеше пепеливо-кафяв балтон и мека шапка. Много обикновен, с късогледи изпъкнали очи. Струва ми се, но не съм сигурен, че ще го позная, ако го видя отново. О, чакайте малко! Спомних си нещо. Имаше странен белег — с форма на полумесец — под лявото око.
— Това е достатъчно — каза лорд Питър. — И аз така си мислех. Познахте ли, господин началник, чия е главата, когато я извадихме? Не? А аз да! Главата е на Дейлия Долмейърс, актрисата, за която се разправяше, че е заминала за Америка миналата седмица. Ниският мъж с белег като полумесец е съпругът й Филип Стори. Жалка история е това. Тя го разори, отнасяше се към него като към нищожество, изневеряваше му, но, изглежда, че в конфликта той има последната дума. Сега пък, надявам се, правосъдието ще има последната дума спрямо него. Идете бързо да телеграфирате, господин началник, и ако обичате съобщете в Падингтън да ми позволят да прибера чантата си, преди Томас Оуен да се усети, че се е получила малка грешка.
— Е, все пак това си бе майсторско надбягване, струва си призовката — каза Уолтърс, като подаде ръка на разстроения Симпкинс. — Трябва някой ден да проведем още едно. За реванш.
Рано на следващата сутрин един дребен невзрачен мъж се качваше на борда на презатлантическия лайнер „Волукрия“. Двама души се сблъскаха точно когато се качваха. По-младият от тях, който носеше малка чанта, се обърна да се извини и лицето му просветна като при среща с близък човек.
— А, та това не е ли мистър Стори! — възкликна високо той. — За къде пътувате? Не съм ви виждал от толкова време!
— Боя се — каза мистър Стори, — че нямам удоволствието да ви …
— Оставете това — каза другият със смях. — Където и да отидете, ще позная този ваш белег. За Щатите ли сте тръгнали?
— Ами да — отвърна Филип Стори, след като забеляза, че несдържаността на неговия познат привлича вниманието на околните. — Вие сте лорд Питър Уимзи, нали? Да, отивам при съпругата си там.
— А как е тя? — позаинтересува се Уимзи, поведе го към бара и седна на една маса. — Замина миналата седмица, нали? Прочетох във вестниците.
— Да, телеграфира ми да отида при нея. Ние… ще прекараме отпуската на … езерата. Там е много приятно през лятото.
— Телеграфира ви, така ли? Е, добре, ето че сме на един параход. Какво ли не се случва? Аз пък току-що получих заповед за заминаване в последната минута. Преследвам престъпници — моето хоби, нали знаете.
— О, така ли? — мистър Стори облиза устните си.
— Да, а това е криминалният инспектор Паркър от Скотланд ярд, мой много добър приятел. Да … Много неприятен случай и досаден при това. Една чанта, която трябваше спокойно да си стои в Падингтън, се появи случайно в Итън Сокън. А там няма никаква работа.
Той тръшна чантата на масата толкова силно, че ключалката се отвори.
Стори подскочи с вик и прихвана с ръце отвора на чантата, като че ли искаше да скрие съдържанието и …
— Откъде я взехте? — извика той. — Итън Сокън? Там … аз никога…
— Тази е моя — каза спокойно Уимзи, а нещастният Стори се облегна назад, съзнавайки, че се е издал. — Някои от бижутата на майка ми. А вие какво помислихте, чия е?
Инспектор Паркър внимателно потупа нещастника по рамото:
— Не е нужно да отговаряте — каза той. — Арестувам ви, Филип Стори, за убийство на вашата съпруга. Каквото и да кажете, може да се използува против вас.