— Все още ли се чувствуваш зле? — попита Онодера.
— Не — каза Юуки. — Само малко съм уморен. Завърших напълно регулировката. Утре рано сутринта ще се потопим.
— Извини ме, че ти създадох толкова грижи — каза Онодера, като хвърли вещите си на леглото, на което щеше да спи.
— Да излезем на палубата на въздух — предложи Юуки. — Тук е задушно.
„Дайто-мару“ дрейфуваше в тихата нощ със загасени двигатели. Намираше се на около десет километра източно от потъналия остров и бавно го отнасяше на североизток. Бялата луна ярко осветяваше морската повърхност. Нямаше вятър. Излязоха на палубата. Там също не беше много прохладно, но по-приятно, отколкото в каютата. Двамата заобиколиха кърмата. Някой свиреше на хавайска китара.
Нощта беше тиха, навяваща сън. Нямаше силно вълнение. Шумът на плискащите кораба вълни беше глух. Прислонилият се към борда Юуки извади лулата си. В тъмнината тук не проникваше лунна светлина, само от време на време малкото жълто пламъче ту проблясваше, ту изчезваше, сякаш дишаше.
Тихият океан… Въплъщение на спокойствието. Но под тези тъмни, заспали води се крият поразителни сили, щом само за една нощ са способни да потопят без шум остров, дълъг километър и половина. Невероятно, но именно тук, по тъмното дъно на това море, се простира от север на юг по протежение на три хиляди километра „огненият пояс“. А още по-дълбоко този огнен змей от векове се бори със скалите. Някакъв скок, някакъв удар на двата борещи се противника и ето че се пропуква земната кора, развихря се морската повърхност, поразявайки човешкия взор и разум. Но това е само капка от потта на гиганта, едно издихание от неговото свирепо дишане.
„Какво ли става на дъното на това тъмно море? До какво ли ще доведе сблъскването на огнения змей и скалите?“ — мислеше си Онодера, като гледаше морската повърхност.
— А? Ето къде сте били! — бляскащите стъкла на очилата и бялата нощна риза не оставяха съмнение, че това е Юкинага. — Утре в седем часа ще пристъпим към работа. Вероятно командирът ще ви съобщи за това. Кога ще можете да се потопите?
— Мисля, че е най-добре час и половина след като започнем подготовката — отговори Юуки. — Ако без щателна проверка се хвърлим веднага във водата, не след дълго можем и да берем душа.
— Ще вземем ли някакви специални прибори? — попита Онодера.
— На сегашното място — не — поклати глава доцент Юкинага. — Може би вече са пристигнали две-три нови устройства за сеизмографски измервания на морското дъно, но те сигурно нямат отношение към „Вадацуми“.
— А какво е положението на остров Тори? — попита Юуки. — Ще има ли изригване?
— Засега изглежда спокойно. Изригването на Байонезкия архипелаг е затихнало. Образувал се е един малък остров.
— Тук потъна остров, а там се образува… — промърмори Юуки, като изчука лулата си о борда, за да я изчисти.
Младият моряк, който свиреше на китарата, се приближи към тях. Тримата замълчаха за миг, слушайки го.
— Какво ли може да става там? — Онодера многозначително посочи с пръст надолу към морето.
— Не знам — поклати глава доцент Юкинага. — Но във всеки случай нещо става. Какво именно и защо — не бихме могли да кажем въз основа на данните, с които разполагаме. Дори причините за земетресенията все още не са ни известни. Струва ми се, че в дълбочините се извършва нещо непознато до сега за нас.
— Но — продължи настойчиво Онодера — ясно е, че в земната кора започва някаква огромна по мащабите си дейност по протежение на Японската морска падина, във вулканичния пояс Фуджи и по целия Японски архипелаг? Не ви ли се струва, че се е активизирала някаква сила в дълбините на земята под Японските острови?
— Не знам — повтори Юкинага. — Доказателствата са недостатъчни.
„Неизвестно“, „Не знам“, „Нещо става“, „Доказателствата са недостатъчни“ — мислеше си Онодера раздразнено; дръпна се от перилата и се приближи към все още свирещия моряк.
— Ха сега да видим — извика той и взе китарата от матроса. Импровизацията му във вихрено темпо покори момчето.
— Браво! Колко хубаво свирите! — възхити се то. Поласкан от похвалата, Онодера съчиняваше думи в ритъма на мелодията.
— Каква е тази песен? — възторжено попита морякът. — За пръв път я чувам.
— Току-що я съчиних. Тя се нарича „Нищо не знаем и нищо не можем“.
— Колко интересно! — удиви се морякът и като взе от Онодера китарата, почти без грешка изсвири току-що чутата песен. — А не е ли по-добре да се изсвири ето така — и момчето показа как…
— Разбира се, че е по-добре — кимна Онодера, смутен от своя детински порив, породен от раздразнението. — Да, по-добре е.