— Предполагаемо време? — попита Наката.
— В продължение на двеста и четиридесет часа, плюс-минус десет часа… В момента тенденцията е към плюс.
В стаята влезе посивелият от умора Онодера.
— Охо! — приветствува го Юкинага. — Бързо се връщаш. Аз мислех, че ще останеш там два-три дни.
Без да отрони дума, Онодера тежко се отпусна на стола.
— Десет месеца?! — въздъхна той, като разтри с длани очите си. — След две седмици ще има официално съобщение, вярно ли е? — Юкинага-сан, с какво ще се занимавам сега? — без да сваля ръце от лицето си с пресипнал глас продължи Онодера. — По план е предвидено още редица прибори да бъдат спуснати на морското дъно. Но какъв е смисълът сега? Аз съм инженер, специалист по дълбоководните батискафи… Всичко това остава в миналото. А сега с какво мога да бъда полезен тук, в щаба?
Юкинага изключи приборите и извади цигара. Ръцете му трепереха. Онодера му поднесе запалката си.
— Ще обявят извънредно положение и ще бъде създадена държавна комисия, която ще действува по плана за евакуацията — Юкинага се закашля от дима. — Комисията ще бъде оглавена от премиера и в нея ще участвуват председатели, секретари и членове на изпълнителните комитети на всички партии и всичките министри. Фактически това ще бъде едно надпартийно коалиционно правителство на националното единство.
— А какво ще стане с щаба?
— Мисля, че ще влезе в комисията като нисшестоящо звено. Началникът на канцеларията при Кабинета на министрите даде указания Наката-сан и аз да бъдем приобщени към научната бригада на щаба по осъществяването на плана за евакуацията. Добре би било да бъдеш с нас.
— Аз не съм държавен служител — усмихна се Онодера, — дори не съм и извънщатен сътрудник, нали нямам никаква заповед за назначение. Сътрудничех с вас само на приятелски начала… Или с други думи, кой съм аз? Някой си, напуснал без предупреждение една частна фирма… Тук, в щаба нямах никакви права. Бях временно нает водач на батискафа…
Ръката на Юкинага, която държеше цигарата, застина във въздуха. Той беше потресен. В замъгленото му от умората съзнание проблесна парещата мисъл, че Онодера е прав. Този млад човек от самото начало бе включен и тяхната група по странен начин. Тогава все още не беше ясно какво ще излезе и как ще завършат изследванията им. А и след това никой не се сети да уреди формалностите около работата на Онодера. Отчасти това се обясняваше с факта, че по начало всички членове на щаба, освен професор Тадокоро, той и временно наетият на работа Ясукава, бяха държавни служители. Дипломираният морски инженер Онодера би бил зачислен на щат още при първо поискване, но нито на него, нито на който и да е друг, това бе дошло на ум. Юкинага дори за миг не се бе замислял дали се полага заплата на временно работещите в щаба. Получава се така, че Онодера през цялото време е работил при тях като доброволец. Юкинага беше потресен. Във фирмата, където преди служеше Онодера, го считаха за талантлив млад инженер, дори имаше заслуги, перспективи, осигурено бъдеще. От съображения за секретност го заставиха „да изчезне“ — да напусне фирмата, без да спази необходимите формалности. Той беше въвлечен в мъчителна работа, в неизвестност и никой не се замисли за неговото официално положение. Но и самият Онодера не бе развълнуван от това. Дали подобна постъпка можеше да се приеме като лекомислие на ерген? Или това бе качество на човек от неговото поколение, различно от довоенното, „поколението на нищетата“, към което принадлежеше Юкинага. Младите не бяха вкусили от истинските трудности, не познаваха нищетата и в истинския смисъл на тази дума им бе чужда постоянната тревога и страх за бъдещето, които опустошават душата и превръщат човек в нищожество. В този момък отсъствуваше стремежът да се осигури материално, да се сдобие със стабилно обществено положение. Кой знае, може би това е нов тип духовно богати млади хора, родени в епохата на благоденствието, каквито Юкинага не бе имал възможност да срещне преди това в своето обкръжение?
— Имате ли все още работа, за която да съм ви необходим? — гласът на Онодера изведнъж прекъсна мислите на Юкинага. — Сега, в общи линии, всичко се изясни. Правителството се зае сериозно с проблема. Завърши етапът, когато доброволците тайно, скрити от очите на света, изпълняваха своята сложна и отговорна работа. А що се отнася до мен, мисля, че се отблагодарих на Япония, че ме е възпитала.
Като чу думата „отблагодарих“, Юкинага се усмихна — това бе така характерно за младото следвоенно поколение. Те не чувствуват гнета на съдбовните вериги, които ги свързват със страната, нацията, държавата, но отлично съзнават своя дълг пред родината и не бива да се казва, че посвоему не изпитват към нея благодарност, признателност… Впрочем, това не се проявява у тях под формата на отговорност пред нацията и страната за цял живот. Въобще такова понятие като „колективна съдба“ им е чуждо. При тях всичко е много по-просто: „Издължих се“, „отблагодарих се“. При това те не изпитват и чувството на унизителна благодарност на длъжник към своя благодетел. Ето Онодера, счита, че е върнал своя дълг доброволно, от цялата си душа и при това с известна лихва — „достатъчно се е отблагодарил“.