Юкинага дори се смути, като видя пред себе си японец от нов тип. Колко далече беше той от японците от довоенния период, които бяха обвързани с „дълг“, „признателност“, „задължение“, „вярност преди всичко“, „жертвоготовност“. Юкинага беше удивен, а заедно с това зарадван. „Критикувайте, критикувайте следвоенна Япония, но тя се оказа достатъчно демократична — мислеше си той, — за да роди в доволство и благополучие такива млади хора от «нов тип»“.
Тези млади хора, обикновени, спокойни, с неопетнена и не осакатена още от детските си години душа, не изпитват особено влечение нито към материални блага, нито към власт. Просто гледат на живота като на нещо, от което знаят какво да искат — това е най-доброто, което е създала следвоенна Япония.
Преди да се почувствуват японци, те се чувствуват хора, и във факта, че са се родили японци, виждат нещо напълно естествено, присъщо за всеки човек или група от хора. Те дори не считат, че са в състояние „да изживеят живота“ си само в Япония. Понятията „пълноценен живот“, „успехи“, „кариера“ у тях не се свързват с някакво определено общество. Където и да са, както и да живеят, не изпадат в депресия, че не им е „провървяло в живота“, защото са се откъснали от това общество. Такива мисли просто не им минават през главата. Това са нов тип образовани и възпитани хора. И кой от по-старото поколение би се осмелил да ги упрекне за широтата им, търпимостта и постоянната бодрост, която крепи духа?
— Ти какво, искаш да ни напуснеш ли? — попита Юкинага.
— Ще се женя — каза Онодера, като леко се изчерви. — Струва ми се, че служих даже свръх нормата на държавата и заслужавам малка награда. По-точно смятам да избягаме двамата в чужбина преди официалното съобщение. Вие как мислите?
Юкинага неочаквано се разсмя.
— Смешно ви е, че ще се женя ли? — попита Онодера.
— Не, защо… Поздравявам те… — със сериозен глас каза Юкинага. — Знаеш ли… преди повече от седмица официално оформих развода с жена си…
— А децата? — изплашено го прекъсна Онодера.
— Вчера заедно с жена ми заминаха за Лос Анджелос… При роднини… Там живее чичо на жена ми, той няма деца и…
— Тогава всичко е наред — облекчено въздъхна Онодера.
— Да, ти също трябва да заминеш — Юкинага загаси цигарата си в пепелника. — Мъчно ще ни бъде без теб. Може би ще е добре всички да се съберем, за да те изпратим, да се повеселим…
— А знаете ли какво е станало с професор Тадокоро?
— Не, може би старият Ватари е осведомен.
Онодера вече се готвеше да стане от стола, когато съвсем неочаквано Юкинага го попита:
— На колко години е твоята годеница?
— Мм… Не зная… — Онодера смутено го погледна. — Мисля, че на двадесет и шест, двадесет и седем… А може и повече, трудно е да се каже…
Когато Онодера излезе от стаята, на Юкинага му се прииска да му каже, че ако не успее бързо да замине, ще се радват да го видят отново в своите редици, но не успя високата плещеста фигура на Онодера изчезна зад вратата…
… „Ела!“… — прошепна Рейко… И в паметта му изплува нощта в Хаяма, макар да беше страшно далечно минало. Само че вместо досадно бръмчащия до самото ухо транзистор, в тясната стая на хотела звучеше много тиха и приятна музика. Стори му се, че от Рейко сега, както и тогава, лъхаше миризма на нагрят от слънцето пясък. Заедно с опиянението у него се събуди желанието. Той се протегна към нея, поривисто я прегърна и намери устните й.
— Моля те, ожени се за мен… — помоли Рейко, която се задъхваше в обятията му. — През цялото време съм мислила за това, търсих те…
— Но защо? — прошепна той. — Защо? Ти имаш толкова много познати, всички те са прекрасни хора… мен си ме виждала само веднъж…
— Но аз не само те видях… — усмихна се Рейко. — След това ми идваше да потъна в земята от срам. Чувствувах, че няма да си помислиш нищо лошо за мен, ти не си такъв… Тогава, на брега…
И Рейко зашептя, че много обича да се гмурка с акваланг. Дори е поставила рекорд. Обожава чувството на самота, което те обхваща в обятията на морето, когато, обкръжен от всички страни от хладната и мека вода, се потопяваш в сумрачното мълчание…