— Изпитвам такова чувство на самота, че ми се иска да плача и в същото време съм страшно щастлива. Като че ли съм стремително падаща отломка от звезда, която изгаря напълно в просторите на Вселената, и сякаш се сливам с мрачно — зелената вода, с клатушкащите се водорасли, с преминаващите като сребрист облак стада риби… И в такива минути се чувствувам непоносимо самотна обхваща ме страшна тъга, но въпреки това се чувствувам до сълзи щастлива… Когато ме прегърна за първи път, почувствувах същото, разбрах, че… Тогава дори нямах представа, че можеш да управляваш подводен батискаф. Но в теб усетих морето… Това гигантско море, което винаги, когато съм влизала в него, ме е прегръщало… Дълбокото, безпределно море, то видя моите сълзи през маската и ми се яви в образа на юноша…
Рейко стисна с ръце главата на Онодера, отстрани я от себе си и като го гледаше в очите с детска молба, каза:
— Ожени се за мен! Моля те! Добре, нали?
Вместо отговор той я прегърна. Като я целуваше, Онодера имаше усещането, че се потопява в топлото тропическо море, което наподобяваше яркозелено стъкло… Потопяваше се все по-дълбоко и по-дълбоко, оттласквайки водата с ръце и крака от себе си, докато му стигаше дъхът… Струваше му се, че белите му дробове всеки миг ще се разкъсат… Ето, ей сега ще достигне до черното дъно, където сияят златни, зелени и сини звезди… Рейко мълчаливо лежеше със затворени очи. Като беше до нея, той чувствуваше дълбоко успокоение.
Подобно чувство изпитваше след потопяване, когато лежеше на пясъка до самия прибой. И сега лежеше по очи, обезсилен, мислеше за привличащата го и умиротворяваща Рейко. И изведнъж си спомни, че повече от година не беше докосвал жена. Когато Рейко го хвана под ръка и седна с нея в таксито, и през ум не му минаваше да остане с нея. И ако Рейко не беше го целунала така нежно в колата… И ако тази целувка не беше се повторила… Година? Не, година и половина измина, откакто за първи път видя Рейко… През цялото това време той всеки ден се вмъкваше в тясната кабина на малкото стоманено кълбо, потъваше в мрачната морска бездна, занимаваше се с двигателя, с приборите, викаше през ураганния вятър… Но не само той, всички работеха, работеха, без да знаят нито сън, нито почивка… Тревогата ги изтощаваше… Пиеха на един дъх, за да могат, макар и мъничко да се разсеят… Спяха на тесни корабни койки, а на сушата — на походни легла, притиснати между различни машини и прибори… И така — година и половина… Както виното отпуска мускулите и изважда на показ умората, така и жената те кара да осъзнаеш тази умора, която освен нея никой и нищо не може да премахне. На Онодера до тази минута и през ум не му минаваше, че е смъртно преуморен. Той изведнъж почувствува, че мускулите му едва ли не скърцат от пренапрежение. Не е хубаво, помисли си Онодера и си мушна главата във възглавницата. Та нали ако те е налегнала умора, не само мускулите, но и душата ти се лишава от гъвкавост и като се вкочанява, старее… Такава душа става съвсем безчувствена. Но ласкавият и галещ поглед на Рейко, леко дрезгавият й глас, протегнатите към него ръце нежно и меко снемаха нечовешката умора, която стискаше тялото му като груба усмирителна риза. Изведнъж му се прииска да се разплаче като дете, което се е заблудило и накрая е намерило своя дом, където ще може да си поплаче скрито в коленете на майка си…
— Колко си уморен — изведнъж каза Рейко.
Нейните изящно очертани устни се приближиха до очите му и попиха от бузата му сълзата, която той не бе забелязал. Онодера нежно като дете прегърна Рейко и си помисли как ще си почива до тази жена… В този момент разбра, че умората му — това е болка и печал, страх и страдание за Япония, която е осъдена да загине, а пренапрежението — първият симптом на приближаващото се невиждано бедствие… Не, няма да се рови в причините за своята умора. Трябва само да си почине, за да може мъжествено да преживее гибелта на Япония… А сега… вече е време да обърне гръб и да побегне. Да си отдъхне заедно с тази жена… Това не е предателство и не е страхливост. Това е достойна за човека постъпка. Упорството, което излиза извън границите на самия разум, и страданието заради самото страдание правят човека нетърпимо и твърдоглаво чудовище. Онодера в този момент неспирно се убеждаваше, че има пълно право да избяга с тази жена. Да бяга и да почива, да почива, да почива дотогава, докато съвсем се отпусне, докато и тялото, и душата отново придобият свежест и се изпълнят с жажда за дейност…