— След тази реч премиерът ще напусне парламента и ще се обърне непосредствено към народа по радиото и телевизията — каза Наката.
— … В момента правителството взема всякакви мерки и прилага максимум усилия за спасяване живота и жизнеспособността на всеки гражданин и за тяхната евакуация в чужбина. Господа депутати, обръщам се към вас с молба, която идва от дълбочината на моето сърце! Като лице, облечено във висша изпълнителна власт, и като човек ви призовавам към единство, към правилно осъзнаване на положението, към пълна готовност да отдадем всички сили за спасяване на стомилионното население на нашето любимо отечество от това невиждано в историята бедствие…
— Ти да не закъснееш? — попита Юкинага.
— Не, уговорихме се да се срещнем около един часа на магистралата, която води към летището Нарита.
— Защо си такъв унил? Ще прекараш медения си месец в Швейцария! Гледай по-весело!
— Да, така е — усмихна се Онодера. — А вие, Наката-сан, Юкинага сан, какво мислите да правите?
— Какво ли?… — Юкинага се обърна към Наката. — Ще преминем в щаба по осъществяване на спасителните операции… Ще продължим наблюденията до края на евакуацията. Разправят, че Наката-сан ще бъде изпратен в щаба по евакуацията…
— Странно… — Онодера измъчено се усмихна. — Доскоро имах само едно желание: по-бързо да кажа „довиждане“ и да изчезна, а от вчера нещо не ми се иска да заминавам…
— Да не си посмял да се колебаеш! — силно натърти Юкинага. — Това не ти е в характера. Ти каза, че сам ще си вземеш полагащата ти се награда. За Япония е по-добре, ако още един от нас съумее да се евакуира със собствени сили. По този начин в света ще остане един японец повече. А ти, ако искаш да направиш нещо за Япония, можеш да го направиш и в Европа…
— Но вие оставате?
— Ще се постараем да се оправим! — усмихна се Юкинага. — Не сме деца. Отдавна вече свикнахме да се измъкваме от всякакво положение. Разбира се, ние сме по-стари от тебе и по-тежко понасяме промените, но не се готвим да загинем трагично заедно с Япония… А когато се наложи да бягаме, ще бягаме!
Телефонът иззвъня. Наката взе слушалката.
— Като че ли започва изригване на Фуджи… — каза той, като свърши разговора.
— Фуджи… — промърмори Онодера, като усети лошо предчувствие.
— Още вчера е започнала евакуацията на населението от районите…
— Е, какво… — Онодера стана от стола. — Бъдете здрави! Ще се срещнем някъде — земното кълбо не е чак толкова голямо. Пишете ми в Швейцария. Погрижете се за Юуки. Неговото семейство вече се евакуира в Тайван. Изведнъж на масата с дрънчене подскочиха чашките и мастилницата. На пода се търкулна молив.
— Започва… — сърдито промърмори Наката, като гледаше през прозореца. — Да, започва…
Юкинага стана от стола и също погледна през прозореца.
Силуетът на Фуджи, обикновено очертаващ се добре в обърнатия на запад прозорец, сега беше изчезнал, на неговото място се поклащаше облак с форма на гъба, от която бълваха кълба дим към бледосиньото мартенско небе.
Чак сега издрънчаха прозорците от първата въздушна вълна.
— Изригването, изглежда, е силно… Да се качим на покрива?… — предложи Наката.
Телефонът отново иззвъня. Но този път Юкинага вдигна слушалката. За миг лицето му пребледня и стана изплашено. Той подаде слушалката на Онодера.
— За тебе е… Жена…
Онодера се хвърли към телефона.
— Ало, ало… — извика в слушалката той. Но отговор не се чуваше, само шум, бучене, някакви викове.
— Ало, ало… — изведнъж през тях се долови гласът на Рейко.
— Къде си? — извика той, като прикри с длан ухото си.
— Сега… до изхода от шосето Манадзуру…
— Шосето Манадзуру? — гласът на Онодера пресипна. — Как си попаднала там? — Нали трябваше в три часа и тридесет минути да излетим от Нарита…