— Да отидем в трюма, а? Може би ще съчините до края тази песничка?
— Не, ще отида да спя. Продължението съчини сам.
След като се хвърли в леглото, Онодера си спомни за изсвирената песничка и се замисли: „Е, какво пък…“. Той легна по корем и си записа мелодията на първото попаднало му късче хартия.
На следващия ден в седем часа сутринта „Дайто-мару“, като се движеше бавно, измери дълбочината и спря над потъналия остров.
„Тацуми-мару“, в случая изпълняващ функцията на спомагателен и носещ горивото кораб, бе пристигнал още миналата нощ и сега стоеше на триста метра от „Дайто-мару“. На него също се извършваха приготовления за потопяването. Стрелата на подемния кран повдигна „Вадацуми“ бавно и го спусна върху тихата морска повърхност. Онодера и Юуки скочиха на палубата му. Онодера се скри в гондолата и получавайки указания от Юуки, който беше застанал до открития люк, насочи „Вадацуми“ към „Дайто-мару“. От ниската работна кърма хвърлиха въже, край борда се изду червен маркуч от пластмаса. Манипулаторите леко прегърнаха „Вадацуми“ и като го закрепиха неподвижно, повдигнаха маркуча и започнаха преливането на бензин в поплавъка.
Дълбоководният плавателен съд „Вадацуми“ беше конструиран по прототип на първия батискаф, създаден от Пикар през 1948 година, и се считаше за остарял. Съществуваха вече по-съвършени дълбоководни съдове с голяма плаваемост, направени от литиева стомана, с относително тегло, по-малко от това на водата. Два такива съда имаха САЩ и един Франция. Имаше и в други страни.
И все пак името на Огюст Пикар се обезсмърти не от създадения от него стратостат FNRS № 1, който позволи на човека за пръв път да се издигне над земята на височина тридесет хиляди метра, а от дълбоководния батискаф FNRS № 2.
Пикар е владеел до съвършенство тайните на подемната сила и плаваемостта. Той мечтаел да изобрети кълбо, което така свободно да плава в дълбоководните простори, както стратостатът плава във въздуха, благодарение на подемната сила на водорода.
През 1934 година Уйлям Биби постигна световен рекорд, като се потопи с батискаф на дълбочина деветстотин осемдесет и четири метра. Но принципът на потопяване с батискаф по същество не бе претърпял изменения още от времето на Александър Македонски — пътят в морските дълбочини се ограничаваше от стоманено въже.
Пикар мечтаел за „подводен стратостат“, който, освободен от тежките въжета, ще може свободно да се потопи в морската дълбочина, като маневрира и се издига на повърхността благодарение на тежест, наречена баласт, осигуряваща неговото равновесие и устойчивост. А какво представлява подводницата? Тя няма достатъчно твърд корпус за тази цел. На голяма дълбочина, където налягането е един тон на квадратен сантиметър, кухата лодка ще се сплеска. Дори коркова тапа в тези дълбочини се пресова до твърдостта на гранит и като камък пада на дъното. Но ако се повиши твърдостта на корпуса? Тогава неизбежно ще се повиши и теглото и плавателната способност на лодката ще се окаже недостатъчна. А какво ще стане, ако се увеличи плавателността на подводницата с помощта на спомагателен поплавък. Дори и огромен поплавък няма да може да противодействува на изключително високото налягане. Ами ако поплавъкът не е херметически затворен и водата има свободен достъп в него? Тогава налягането върху вътрешните и външните стени ще се изравни, но същевременно обемът на въздуха, неизолиран от водата, под въздействието на налягането ще се намали няколкостотин пъти, а с толкова ще се намали и плавателната способност на тялото. Дори и въздушен балон на определена дълбочина под водата потъва като камък.
И ето, на Пикар му хрумнала идеята да използува вещество, което почти не се поддава на свиване, дори при налягане от много атмосфери. Такова вещество се оказал бензинът. На 3 ноември 1948 година първият автоматично управляван батискаф FNRS № 2 с бензинов поплавък се потопи на деветстотин метра дълбочина в открито море, недалеч от столицата на Сенегал — Дакар. Следващите подводни съдове от този тип FNRS № 3, „Триест № 1“, „Триест № 2“ и „Архимед“ неведнъж покоряваха морските дълбочини на повече от хиляда метра.
„Вадацуми“ принадлежеше към същия тип съдове и макар да се считаше за остарял в сравнение с американския „Алюминаут“ или френско-белгийския „Литий-марин“, но все пак по технически данни притежаваше максимална маневреност и продължителност на пребиваване под водата като всички съдове от този тип. Снабден с високоефективни свръхлеки водородни акумулатори, „Вадацуми“ беше постигнал рекорд за двадесет и четири часово пребиваване под водата с екипаж от двама души. Неговата гондола, дълга три и половина метра и с диаметър два метра и двадесет сантиметра, беше снабдена с каюти и дори с минитоалетна. Максималната скорост на „Вадацуми“ под вода достигаше седем възела, а средната — четири. Той можеше да извършва скоростно потопяване до четиристотин метра в минута. Снабден бе с подводни осветителни ракети и подводна телекамера с панорамен обектив и разполагаше със сигурна радиовръзка на ултра дълги вълни. Над палубата на „Тацуми-мару“ се вееше червен флаг, което означаваше „Огнеопасно!“ Въздухът миришеше на бензин. Бяло-червено-оранжевите бордови линии на „Вадацуми“ постепенно се потопяваха във водата.