„Това е безумие за десет месеца — сто и десет милиона“ — помисли си председателят.
Японският архипелаг трепереше като в треска. От Кюшю на юг до Хокайдо на север, ставаха непрекъснато земетресения със сила от два до четири бала. В двата края на Япония едновременно се активизираха вулканите Асо и Токачи. Вече повече от месец не действуваше железопътният тунел през пролива Цугару.
Седембалното земетресение, което стана на север от Кюшю и на запад от Хоншю предизвика промени в седемкилометров участък, който се премести в хоризонтална посока с два метра, а вертикално — със седемдесет сантиметра. В резултат се разрушиха автомобилните и железопътните тунели между Шимоносеки и Моджи, като по чудо оцеля само мостът, който се измести с метър и половина.
Подхванаха изригвания на Киришима и Сакураджима на остров Кюшю. Тихоокеанското крайбрежие на острова, което беше вече пропаднало с три метра надолу, започна да пропада с още по-голяма скорост.
В централна Япония изригнаха Якедаке и Татеяма.
Хората бяха като вкаменени. Те с нищо не показваха своето вълнение, само очакваха разпореждането на правителството. В областта Кансай, която беше почти напълно откъсната от Токио, не се получаваха дори столичните вестници. Връзката между тези райони се осъществяваше само радиото и телевизията. Беше публикуван общ план за евакуация, но все още нямаше никакви конкретни указания.
Евакуирането трябваше да започне на втори април.
Съгласно съобщението във всеки район на управленията на префектурите, градските и селските кметства трябваше да се обявят времето и сборния пункт за заминаване. Но дните се нижеха, а обявление все още нямаше. Веднага след съобщението на правителството беше спряна продажбата на билети за международните полети. Постепенно започна евакуация на болните и необходимия медицински персонал. Но те бяха извозвани само в случай на готови евакуационни пунктове. Хората, които живееха близо до летищата, с все по-напрегнати погледи се взираха в забързаните кацащи и отлитащи самолети.
„… Ако временно е спряно извозването на гражданите, тогава защо всеки ден излитат препълнени самолети?… Кои са те? Може би роднини на важни правителствени лица, богаташи с връзки?… Излиза, че на тях им е разрешено да заминават. А какво ще стане с нас?… Нима ще ни държат до последния момент?… Или още по-лошо — ще ни оставят на произвола на съдбата?…“
Никой не говореше за това… Но в очите на хората, които гледаха излитащите самолети, проблясваха тревога и недоверие. Те все още не бяха загубили вяра в обществото и правителството. То някак си ще се справи… Тази надежда се крепеше върху дълбоко залегналото в съзнанието чувство за национално единство — нали всички те, и политическите деятели, и чиновниците, са японци…
Тревожната атмосфера се сгъстяваше не с дни, а с часове. Хората се движеха почти автоматично, с устремен в пространството взор. Ако погледите им се срещаха, ужасът, който четяха в очите на другите, само умножаваше страхът им и всеки се чувствуваше като подгонен звяр.
А земята продължаваше да трепери. От небето непрекъснато се сипеше белезникава пепел…
Комуникациите постепенно излизаха от строя. В градовете, които бяха откъснати от селскостопанските райони, вече се усещаше недостиг на храна. В Токио след земетресението все още беше в сила законът за контрол на цените и разпределение на хранителните продукти. Сега, в условията на извънредното положение, всички средства за свръзка, транспорт, разпределение на храните, на предметите от първа необходимост, както и техните цени преминаха под пълния контрол на правителството. Но веднага след като беше издаден законът, изчезнаха някои стоки. Наистина само след около десет дни благодарение на намесата на правителството положението се измени. Излизането на транспортната мрежа от строя из цялата страна наруши стокооборота и превърна недостига на храна в столицата в много сериозен проблем.
10
— Получен е отговор от Китай — съобщи Куниеда. — Съгласни са да приемат два милиона души, засега до август… А после ще могат да вземат до седем милиона. Нашите молят този брой да се увеличи… Водят се преговори…
— Къде повече! — поклати глава Наката. — Колкото и да е огромна територията, при толкова слаба промишленост на единица население… А трябва да се мисли и за храната.
— Да, Китай иска да приеме селяни и висококвалифицирани технически специалисти…