Когато се получи съобщението, че двамата „похитени“ се намират извън границите на Япония, Юкинага не издържа:
— За нас се решава въпросът „Да бъде или да не бъде?“, тези… за какви ни мислят?! — истерично изкрещя този обикновено тих и сдържан учен. — Те и двамата са ни необходими. Един след друг хората напускат работа поради преумора!
— Не се горещи — спря го Наката. — Представяш ли си какви кисели физиономии ще направят само като разберат, че не разполагаме с друга по-особена информация освен тази, която е представена в доклада на международното географско дружество. Ние просто нямаме време да изучаваме влиянието на катаклизма върху околните територии.
— Но нали имахме — каза Куниеда. — Според мен още на първия етап от работите…
— Да, но не ни достигнаха хора — Наката потърка необръснатите си бузи. — Нека сами да се заемат с изследванията и да подготвят прогноза.
Куниеда знаеше, че в процеса на създаване на модела за потъването на Япония се изясни, че влиянието на катаклизма върху близките райони ще бъде неочаквано малко. Но за по-детайлно изучаване на това въздействие нямаше време. След като изпрати семейството си при роднини в чужбина, Куниеда работеше както преди без сън и почивка, но сега вече в секретариата на Комитета по осъществяване на евакуацията. Щабът на „програма Д“ премина под ръководството на Комитета, но практически те си останаха на старото място. Началникът на щаба стана заместник-председател на комитета, а Куниеда беше свръзката му. Събитията се развиваха бързо, изригванията и земетресенията не спираха. Пропадането и хоризонталното преместване на Тихоокеанското крайбрежие ставаше все по-забележимо. Постепенно всички отрасли на стопанския живот в страната бяха парализирани. Хората получаваха всекидневната си дажба и чакаха… Чакаха да дойде техният ред и да получат сведение за мястото, датата и часа на сборния пункт.
В международен план работите вървяха по своя ред. На конференция в Белия дом президентът на Съединените американски щати заяви, че за участие в евакуацията на населението на Япония, освен ангажираните предварително от нейното правителство кораби, в японски води плува и Седмият американски флот, а ще го последва и част от Първия флот. В спасителните работи на Далекоизточните въздушни сили се включиха и транспортните самолети на Седми и Тринадесети флот. Досега все още не бе определен броят на бежанците, които ще бъдат приети от САЩ. Правителството бе решило да приеме два милиона души, които ще се заселят по Тихоокеанското крайбрежие, но за вътрешните райони на страната въпросът щеше да се разглежда в Конгреса.
По същото време в изпълнение на великия си морален дълг кораби от военноморските сили на Съветския съюз започнаха да извозват японски бежанци и тяхното имущество през пристанищата Тумои, Акита, Ниигата, Наоецу, Тояма, Цуура, Майдзуру и Сайминато в Находка.
Нбайон, председателят на специалния комитет към Организацията на обединените нации, излезе за няколко минути от заседанието, което продължаваше вече осем часа, за да се срещне със съветника господин Китова. Те се бяха запознали при обсъждане на проекта за строителството на железопътна линия в Танзания.
— Неприятно усложнение — съобщи съветникът Китова, като водеше Нбайон към отдалечения ъгъл на стаята. — Получи се съобщение, че Южноафриканската република тайно изпраща отряди в Намибия…
— Вече е проникнала? — Председателят сви устни.
— Това не бива да става. Дори в Съвета по въпросите за Намибия никой не е запознат с този план… Може да се предположи само едно: когато по решение на Генералната Асамблея е започнал работа специалният комитет, правителството на Южна Африка е предусетило такава възможност.
Намибия, която някога се наричаше Югозападна Африка и в миналото беше германска колония, граничеше на север с Ангола, на изток със Замбия и Ботсвана, а на юг с Южноафриканската република. След Първата световна война по решение на Лигата на нациите стана под мандатна територия на Южноафриканската република. След Втората световна война, в условията на засилващото се движение за освобождаване на африканските колониални страни, Генералната Асамблея излезе с решение да й се предостави независимост не по-късно от 1968 г. Но въпреки това Южноафриканската република не признаваше това решение и дори ограничи автономията на местното население. Международният съд в Хага през юни 1971 г. произнесе решение за незаконното пребиваване на Южноафриканската република в Намибия, но ЮАР, като предявяваше имуществени права, все още продължаваше да стои в нейните предели. Организацията на обединените нации изпрати там свой генерален комисар, като се опираше на решението за предаване мандата на управление. И така Намибия се оказа под двойно управление.