Когато резервоарите се напълниха и червеният флаг беше сменен с жълт, от „Дайто-мару“ се отдели моторна лодка с шест души на борда. Двама от тях трябваше да останат на „Тацуми-мару“ за свръзка, а останалите — по двойки да извършат три поредни потопявания, всяко от които щеше да продължи по два часа и половина. Веднага след завръщането на празната лодка, „Дайто-мару“ даде сигнал и започна да се изтегля. На него остана ръководителят на комисията.
В същото време завършиха подготвителните работи за потопяването на „Вадацуми“. От палубата на батискафа Юуки бързо се прехвърли на „Тацуми-мару“ и махна с ръка на Онодера.
— Ще държа връзка с теб чрез радара — каза той. — Средната дълбочина тук е малко повече от четиристотин метра. Все едно отиваш на разходка.
— Не съвсем — Онодера посочи с пръст през рамо професор Тадокоро, който в този момент делово преминаваше по палубата. — Всички са твърде възбудени и казват, че ако им се удаде възможност, биха искали да надникнат в морската падина.
Екипажът на първата смяна се състоеше от професор Тадокоро и млад специалист от Управлението за морска промишленост. Онодера ги настани в гондолата и даде сигнал за тръгване. Механичните ръце се разтвориха и отблъснаха „Вадацуми“ от борда. По съществуващия обичай Онодера сложи пръсти в уста и свирна. От палубата на „Тацуми-мару“ изсвири в отговор Юуки. През четириметровия цилиндричен проход от вътрешната страна на поплавъка Онодера се спусна в гондолата и затвори люка.
— Да тръгваме! — каза той и като провери още веднъж работата на предавателя на ултра дълги вълни, се обърна към седящите в напрегнато очакване пътници и попита: — Е, удобно ли се настанихте? Илюминатори има пред вас и на кърмата. А ето и екранът на телевизора. Телекамерата с панорамен обектив, чийто ъгъл на обхвата е сто и четиридесет градуса, е поставена в носовата част.
Онодера намали осветлението и протегна ръка към лоста, за да отвори електромагнитните клапани. Предният и задният въздушни резервоари се отвориха. От „Тацуми-мару“ се виждаше как оранжево-бялата командна кула на „Вадацуми“ бързо изчезна в кипящата пяна на вълните.
Онодера включи двигателя.
Страничният винт над кърмата на поплавъка бавно започна да се върти.
— Дълбочина шестдесет метра. Започваме потопяването. Моля, хванете се за дръжките!
Онодера завъртя кормилото, което беше точно като на самолетите, и „Вадацуми“ като свредел се спусна надолу под ъгъл петнадесет градуса. В зрителното поле на носовите илюминатори на бавно въртящия се батискаф се появиха тъмни сенки. Двама водолази от „Тацуми-мару“, които бяха поставили шамандура над набелязаната цел, сега стояха на специална платформа. Макар че изолационните помещения на платформата бяха напълнени с азот, а не с хелий, на водолазите очевидно не им беше съвсем лесно да се крепят на малката площадка, намираща се на деветдесет метра дълбочина. Те се държаха за корабната верига на котвата, но неведнъж размахваха ръце, също като регулировчици на кръстовище.
Онодера включи подводната телекамера. Изображението беше чисто и ясно.
— Ако желаете, можете да направите видеозапис — каза той на професор Тадокоро. — Достатъчно е да натиснете това копче. Лентата е предвидена за запис в продължение на тридесет минути. Разполагаме с три ленти.
Професор Тадокоро и специалистът от Управлението за морска промишленост мълчаливо гледаха ту в екрана на телевизора, ту в илюминатора.
— Ето го, това е той! — възкликна изведнъж професорът. — Точно той.
Беше едва десет часът. Слънчевите лъчи падаха косо върху морската повърхност и слабо осветяваха дълбочината, но водата беше съвсем прозрачна и на екрана на телевизора се виждаше ясно бавно отместващия се тъмен силует на потъналия остров. Върхът му се открояваше като светло петно, а склоновете потъваха в мрака на бездната.
— Насочете се право към острова — заповяда професор Тадокоро, като включи видеозаписа. — И ако е възможно, продължавайте потопяването, без да изменяте положението на съда…