Но очите на Юкината вече не виждаха дракона. Неговият поглед се спря на една червена точка, която трептеше на север от Централния район, а мислите му бяха съвсем далече…
3
Онодера бе очевидец на първия взрив на върха Такацума, който се намира малко на север от планината Тогакуши, на границата между провинциите Нагано и Ниигата.
От вертолета на Силите за самоотбрана, с който пътуваше, забелязаха върху платото Тенгу, на север от върха Норикума в Северните Японски Алпи, няколко човека, които стояха до една хижа и енергично махаха с ръце.
Вертолетът кацна. Какво бе удивлението на екипажа, когато установи, че това бе отряд алпинисти, млади хора студенти, служещи, имаше и няколко момичета. Евакуацията на населението от района беше прекратена. Преди да се евакуират младите хора поискали да се простят с Японските Алпи… Те бяха на възраст около двадесет и три — двадесет и четири години…
Едно от момичетата бе заболяло от бронхопневмония, а две от момчетата имаха счупване на крайниците при падане.
— Защо да не можем да кажем последно „сбогом“ на тези прекрасни Японски Алпи, щом като всеки миг могат да изчезнат завинаги? И изобщо, ние сме готови да умрем тук, в планините… Затова в същност дойдохме… — каза един от младежите.
Лекомислието на техния преход в клокочещата планина, където вече бяха загубили двама души, обезоръжаваше Онодера. Той имаше усещането, че всичко в него бе опустошено. Станал бе съвсем друг. Душата и тялото му сякаш бяха покрити с дебела като на слон кожа. „Превръщам се в противно, безчувствено животно“, помисли за себе си той с известна доза съжаление. Или беше твърде преуморен… Като че ли изведнъж беше ужасно остарял… И отгоре на това…
С чувство на жестокост, сякаш се давеше човек, обърнат с главата надолу във водата, той не позволяваше думата „Рейко“ да изплува в съзнанието му. Струваше му се, че ако не потиска чувствата си като пресметлив, хладнокръвен убиец, тази дума ще се нахвърли върху него, изплувала от дъното на съзнанието му със стремителността на подводница. Тогава загрубялата твърда кора на опустошеното му сърце ще се разчупи и цялата му болка ще изригне като огнена лава и той отново ще изпадне в треска, ще започне да се мята по земята и да раздира гърдите си.
В деня, в който чу гласа на Рейко по телефона, когато то тя позвъни от магистралата Манадзуру, Онодера като безумен изскочи на улицата. Искаше му се да бяга… да бяга… по-бързо!… Но къде, нима бе възможно да се дотича от Токио до Идзу?… А за какъвто и да е транспорт не можеше да става и дума.
Той отиде в Итигая, където крещейки, искаше веднага да го качат на вертолет. Сби се с двама офицери, които се опитаха да го усмирят… Вързаха го, но той се развърза и отново избяга на улицата… Какво беше станало след това, вече не си спомняше. Дойде на себе си едва когато беше вече в бронираната амфибия на Силите за самоотбрана, която преминаваше през река Сакава. Но след Одавара преминаването беше забранено дори и за транспорта на Силите за самоотбрана.
По-късно изведнъж се видя да рови пепелта, смесена с пемза и вулканични бомби край пътя пред град Одавара, който се беше превърнал в сива пустиня. Лежеше върху този слой пепел и ридаеше без сълзи. И кой знае защо, беше облечен в изпокъсана военна униформа на майор от армията на Силите за самоотбрана. Каската му лежеше на една страна, бузата му беше разсечена, пръстите на дясната ръка — изподрани и в кръв, на лявата му китка имаше също драскотина. Само панталоните и обувките бяха негови.
Бе се озовал там на следващия ден след голямото изригване, за което разбра много по-късно. Над Фуджи все още светлееше зарево. Планината продължаваше да изригва черен дим, а наоколо се сипеше пепел. От Одавара се виждаше как по склона Хаконе се виеше поток от пурпурночерна лава. Духаше силен парещ вятър. След като бе дошъл на себе си, неведнъж го обземаше безумното желание да се хвърли в тази нажежена, смесена с пепел вихрушка. Искаше му се да вика, да рови и да разхвърля на всички страни тази пепел… Нали там някъде под дебелата сива пелена може би лежеше Рейко…
После се върна в щаба и без да слуша увещанията на Наката и Юкинага, отиде при началниците и поиска да го включат в спасителния отряд.
Отначало Д–2 се беше настанил в щаба на дванадесета дивизия в Сомахара, провинция Гума, но когато стана опасно да се стои там, се премести в тридесети пехотен полк в Шибата, провинция Ниигата. Онодера пристигна в Шибата и веднага се насочи към втори полк в Ечиго-Такада. Тук той помагаше да се евакуира населението от пострадалите райони в Мацумото и Нагано, като се стремеше да бъде в най-опасните участъци. Работеше заедно със спасителите от сто и седми инженерен полк, като извозваше хората, останали в подножието на Асама и Ебош, които бяха откъснати от света от непрекъснатите изригвания и срутвания. Не почиваше и почти не спеше. Когато му говореха, че трябва да си отдъхне, просто не разбираше за какво става дума. Понякога, без сам да съзнава заспиваше в някоя палатка или зад кормилото на камиона, или в полуразрушена колиба. Така измина месец и той не би могъл да си го възстанови последователно в паметта. Смътно си спомняше как е карал камиони или фургони над пропастите между разрушаващите се скали, как е поставял в пукнатините им динамит или с плачещи деца на ръце е прегазвал бурен поток… И през цялото време усещаше режещия пронизващ вятър в изпепелената пустиня на душата си. А когато върху вълните на този вятър изплуваше познатото име, той инстинктивно, с ръката на професионален убиец го потопяваше в студената бездна. И така без край…