„Какво става с мен?“ — мислеше си понякога. Да, той беше полумъртъв, дори не наполовина, а съвсем — нали душата му беше умряла. Просто налагаше на тялото си да дочака този момент, когато ще настъпи естественият край на това монотонно и тъжно еднообразие, което се наричаше живот. И тогава той целият ще се потопи в тъмната студена вода така, както и името, което стотици пъти убиваше и потопяваше в нея, и ще престане да разбира каквото и да било… И всичко ще изчезне…
— Томита-сан! — Онодера бавно отиде до вертолета сякаш работата му бе съвсем обикновена, делнична. — Колко човека ще можем да вземем на борда?
— Двама — извика пилотът. — Разполагаме с шест места, но сам знаеш, че вътре има апаратура. А да я сваляме, нямаме време.
Онодера поклати глава.
— Постарай се да вземеш четирима — ранените и болните.
— Ти как си го представяш? — махна с ръка пилотът. — Къде ще ги настаня?
— Аз ще остана — каза Онодера. — Един ще седне до теб, а другите трима ги настани някак си отзад. Слушай, не е ли добре за другите глупаци да извикаме транспортен вертолет от Мазумото, от тринадесети полк?
— В учебния отряд на Мацумото има само два вертолета, по-малки от нашия… Впрочем, почакай тук, на летището в Мацумото има още един, по-голям. Той вчера принудително кацна там. Ако са поправили двигателя му…
— Би могъл да вземе петнадесет души — Онодера погледна часовника си. — Опитай да се свържеш. Сега е седем часът и шестнадесет минути. Помоли да дойдат тук, преди пилотът да е започнал работния си ден.
— Не знам… Всичко зависи от горивото, а в Мацумото няма много. Освен ако снабдителите са направили нещо…
— А ти измисли нещо. Кажи, че тук има жени и деца, а сред тях и деца на офицери…
— Ще опитам. Ами ако не стане?
— Тогава ще поведа тези глупаци надолу. Ще се опитам да стигнем до Отари. Мисля, че на север от Отари разпукванията не са толкова страшни. Ако вървим по левия бряг, смятам, че бихме могли да стигнем до шосето за Мацумото.
— Трябва да побързате — Сержант Томита протегна на Онодера портативната си радиостанция и погледна през ветробрана към небето. — Времето отново ще се промени. Предупреждават, че са възможни силни ветрове.
Като се наежи от вихъра под винта, Онодера се отдалечи от вертолета. Младежите по посрещнаха.
— Надявам се, че се пошегувахте? — загрижено каза дългокосото момче с очилата. — Нали няма да излетите без нас?
— Невъзможно е да се натоварят всички, сами трябва да го разберете… — отговори Онодера, като проверяваше захранването на радиостанцията. — Ще вземат само ранените и болните. Те са четирима, нали?
— А още една жена не може ли?… — с умоляващ глас помоли грамадното момче със съвсем детско лице. — Тя е много отслабнала, моля ви, вземете я!
— Няма къде. Дори и аз да остана, може да вземат трима…
— А какво ще стане с нас?
— Ще чакаме. Ако ни провърви, след тридесет минути ще дойдат да ни приберат и нас — Онодера извика пилота, като натискаше копчето на радиостанцията. — Сержант Помита, свърза ли се с Мацумото?
— Връзката е слаба — гласът на пилота се чуваше на пресекулки — Ще опитам още веднъж, като се издигна нагоре…
— Тази радиостанция също не е в ред… — Онодера смръщи вежди. — Чува ли се? Приемам…
— Не-не… Пре…
Онодера вдигна рамене и тръгна към планинската хижа. Но преди да я достигне, планината страшно забуча и земята се затресе. Над билото на планината Коренге бавно и плавно като в забавена снимка снегът се повдигна и пак се спусна. В ясното леко ветровито небе се появи някакво бяло облаче, което се понесе на юг.