— По-бързо! — извика Онодера.
В полутъмната хижа видя няколко души. Миришеше на пот, немити тела и кръв. Момичето, което имаше бронхопневмония, беше в безсъзнание, с висока температура. Онодера извади от висящата на рамото му походна аптечка спринцовка и бързо й сложи антибиотик и витамини, след което прегледа измръзналото момче. То също беше в много тежко състояние и Онодера му сложи инжекция. Как да им помогне, когато самият той бе дилетант… Едно от момчетата като че ли имаше счупване в ключицата, ребрата и подбедрието, а другото — на краката. Заедно с младежите приготвиха от палатката нещо подобно на носилка. Когато бяха готови за пренасянето на болните към вертолета, Онодера забеляза в ъгъла на хижата момиче, което спеше опряло лице в стената. Той кимна към нея и попита с очи момчето, което стоеше зад него.
— По-добре да не я будим — каза онзи, като сви вежди. — Не е на себе си, нещо като шок…
Без да придава значение на думите му, Онодера се приближи до момичето и постави ръка на слабичкото му рамо. Косите и дрехите й бяха мръсни, но модният костюм още биеше на очи. „С такъв костюм не се лази по планините, а се върви по подиум — помисли си той. — И такова момиче е тръгнало на алпийски поход!“ Полулегнало, облегнато до стената, то плачеше. Понякога шумно изхлипваше, въздъхваше и потреперваше с цялото си тяло.
— Не, не искам! — извика тя и се сви на топка, след като почувствува, че Онодера я докосна по рамото. — … Не мога повече да вървя… Оставете ме!… Майчице!… Помогни ми…
Тя изхлипа и Онодера лекичко я щипна по бузите.
— По-весело, скоро ще пристигне вертолет и ще ни спаси. А сега помогни да пренесем болните и ранените.
Момичето учудено го погледна. Имаше вид на малко, наплашено зверче. Онодера почувствува, че нещо проблесна в дъното на паметта му. Но не се замисли за това, а се обърна и с бързи крачки напусна хижата, за да ръководи извозването на болните.
Вятърът се усилваше, облаците се носеха бързо високо в небето, но денят беше невероятно ясен. През воя на вятъра и шума на винта Онодера дочу вик. С крайчеца на очите си видя как от хижата изтича дребничка фигурка и като се препъваше, се насочи към тях. Момчетата носеха носилките.
— Замръзналия пренесете зад задните седалки! — заповяда Онодера. — Покрийте с одеяла апаратурата, а него сложете отгоре и го вържете с ремъци. Болното момиче поставете в спален чувал на задната седалка. Момчето със счупените ръце до нея, а момчето със счупения крак — до пилота. Бързо! — после Онодера потупа пилота по рамото и извика:
— Свърза ли се?
— Обясних всичко, но отговор нямам — каза пилотът. — Поправили са двигателя. Пилотът на този вертолет е мой състудент и съселянин, сержант от авиационната служба, Ямачети. Мисля, че ще успее да убеди началството.
— Ти каза ли му за какво става дума?
— Само това липсваше. Казах, че са местни жители, откъснати от другите поради срутване, и не могат да се измъкнат.
Като кимна на пилота, Онодера затръшна вратата. Зад гърба си чу вик, почти писък. В него имаше нещо познато и той неволно се обърна.
Ярката жълто-червена — синьо-зелена фигурка, като се клатушкаше, го приближи.
— Онода… сан…
Онодера се вгледа в момичето. Люлеещият се като леко облаче спомен все не приемаше ясни очертания. Това малко и смешно личице, цялото изпоцапано с грим, се разливаше, сякаш не беше във фокус.
— Онода-сан… Вие сте Онода-сан… — говореше момичето, като ги приближи.
— Не, Онодера — каза той, като гледаше момичето с все по-нарастващо изумление. — Как се озовахте тук?
Мако… Може би нейното пълно име беше Масуко. Това бе момичето, хостеса в бара на Гиндза. Тя изобщо не беше се променила от момента, в който я беше видял в бара на ресторанта. Миниатюрна, Мако и тогава му се видя много млада, а сега й даваше седемнадесет-осемнадесет и по-малко, съвсем момиченце. Мако се хвърли на гърдите му и зарева истерично.
— Страх ме е, Онода-сан!… Мако се умори, не може да върви… Тя се бои… Благодаря ви, че дойдохте да ме спасите… Аз си мислех, че вече е настъпил краят… Толкова е студено, страшно…
„Кога ли най-после това момиче ще запомни името ми?“ — разсеяно си мислеше Онодера и я успокояваше като малко дете.
— Не трябва да се плаче — говореше той и чувствуваше, че съвсем не му подхожда ролята на утешител. Особено сега! И той се опитваше да отстрани момичето от себе си: — Стига, стига… разбрах… Всичко вече е наред. Ела да се отдръпнем. Вертолетът трябва да излети…