Беше седем часът и четиридесет минути.
Разнесе се продължителен, сякаш идващ от самата утроба на земята, грохот. Хижата се затресе. Едно от момчетата изскочи навън.
— Какво има? Какъв е този шум? — гневно извика някой.
— Вода! — разнесе се вопъл. — Отгоре пада вода!
— Отприщило се е езерото Хакуба-Оике — тихо промълви високо момче, което, изглежда, беше водачът на отряда, или по-вероятно беше станал такъв по силата на обстоятелствата. — Изригване…
— Ако ни залее водата, какво ще правим? — извика някой. — Да бягаме! Към хижата Сейджьо!
— Почакайте! — Онодера тръгна към изхода. — Какво става там с водата?
— Нищо страшно — каза момчето, което се върна, дишайки тежко. — Пада по посока на езерото Цуга.
Онодера погледна навън. Той видя, че бягащата по склона вода бе неочаквано близко. Разпенен, потокът тласкаше камъни и скали и с грохот се спускаше в дефилето. Из околните планини се разнесе мощно ехо. Шумът от потока постепенно стихна, но взривовете и бученето, които се носеха от покритата с облаци верига, не преставаха.
— Тук е опасно да се остава… Вие как мислите? — с леко пресипнал глас попита водачът, като гледаше как намалява потокът.
— Няма ли начин да помолим вертолетът да дойде първо при нас, а не в Нагано?
— Не — поклати глава Онодера и запали нова цигара. — Радиостанцията не работи…
— Не можем ли да я поправим?
— Има ли някой, който да разбира от радиоапаратура? — попита Онодера, като огледа всички.
Отговор не последва.
— Значи нямаме връзка — каза водачът. — Нима ще трябва да чакаме тук, на това опасно място час и половина?
Онодера изхаби няколко клечки кибрит, тъй като не му гореше цигарата. Вятърът беше силен, но и ръцете му трепереха. Машинално погледна към часовника — седем часът и четиридесет и пет минути. Колебаеше са какво да предприеме. Земята продължаваше да бучи, но дали това беше признак за предстоящо изригване? Струваше му се, че неотдавнашното земетресение беше следствие от срутване. Трясък и грохот, сякаш под земята стреляха с оръдия, се чуваха и тогава, когато се образуваха пукнатини и срутвания. Скрит под рамката на вратата, Онодера все още стоеше с цигара в ръка и гледаше към билото на планината. Ако имаше възможност да се изкачи до върха й, по температурата на почвата и изхвърлянето на парата можеше да установи степента на активност на върховете Норикура или Шьоренге. Но за това нямаше време. А и върхът се закриваше от плуващите на север оловносиви облаци, които доста бързо се спускаха над платото Тенгу. Синева на небето не се забелязваше. Тя се беше отдалечила на юг към Мацумо-тодайра. Вятърът се усилваше и духаше главно от север. Заедно със свистенето се носеха и кълба от смесен с пясък сняг. Хлопаха врати и прозорци. Стените на хижата скърцаха така, сякаш се стараеха да запълнят затишието между трусовете.
Изведнъж Онодера хвърли на пода недопушената си цигара, стъпка я и погледна към небето. Няколко пъти шумно вдъхна, след което се обърна, извика момчето, което не пушеше, и го изтика навън срещу вятъра.
— Не си настинал, нали? — попита той. — Усещаш ли някаква миризма?
— Не… — започна момчето, но изведнъж ноздрите на кръглото му лице се размърдаха. — Мирише на сяра…
Онодера се върна в хижата, грабна радиостанцията и бодро извика:
— Да излизаме! Ще заобиколим Акацуру от север и ще се спуснем в Отари. Ако не са се образували нови пукнатини при сегашното земетресение, ще се справим.
— Има ли пътека? — попита някой, с глас, който издаваше видимо безпокойство.
— Не зная точно. Картата ще покаже. Смятам, че така е по-добре, отколкото да се движим през планинската верига срещу вятъра или през снега към горещите извори Ренге.
С тези думи Онодера излезе от хижата и като повървя малко, нарисува с крак голяма стрелка, а до нея написа „в Отари“. Дано вятърът не засипе всичко до пристигането на вертолета. Разбира се, ако въобще долети вертолет в такова време.
Онодера се приближи до Масуко и я хвана под ръка. Момичето едва се държеше на крака.
— Не… Не мога да вървя повече — изхлипа тя. — Студено ми е… Умирам… Няма ли да пристигне вертолет?