— Съвземи се, трябва да тръгваме — каза й той. — Ако не можеш да вървиш, ще те нося.
През снега и гъстите облаци те пресякоха платото Тенгу и започнаха да се спускат по източния склон. Все по-силно се усещаше миризмата на сяра.
— Старши… — с известно безпокойство се обърна към Онодера едно от момчетата. — Нещо много мирише! Да се надяваме, че планината Акакура не се готви да изригне?
Онодера, който беше съсредоточил изцяло вниманието си върху пътя, почувствува как отново го обзема съмнение. „Може би недалече от тук — мислеше си той — е започнало отделянето на пара. А може би е някъде на върха и миризмата се носи от вятъра? Но сега вятърът духа от юг и с такава сила, че би разсеял всякаква миризма.“
Когато Онодера реши да се спусне по североизточния склон, той разчиташе, че дори и да изригне Норикура, вятърът ще отнесе пепелта и вулканичните бомби на юг и югозапад. Тук лавата има андезитов състав, висока киселинност и вискозитет, така че няма да потече право в долината, както базалтовата. Разбира се, най-опасно е изригването на склона, където няма кратер, но това е почти изключено. Освен това веригата Фабуки в известна степен прегражда пътя на вятъра. И все пак защо така силно мирише на сяра в дефилето?
Направи му впечатление, че миризмата се усилва в тези моменти, когато вятърът променя посоката си и започва да духа отдолу, от дефилето в източна посока. Краката му спряха сами и той се загледа в далечината.
В дефилето река Итои беше покрита от тъмен облак и върха Тагакуши на срещуположния бряг съвсем не се виждаше. „Не може да бъде — помисли си той и почувствува нещо студено под лъжичката. — Тази миризма…“
Когато спря, Масуко, която държеше под ръка, докато вървеше, се свлече като чувал в краката му. По лицето й нямаше никаква червенина, дори устните й бяха побелели. Тя все още прохлипваше, но сълзи в очите й нямаше.
— Не мога повече… — пресипнало каза тя. — Оставете ме, вървете.
Когато Онодера вдигна момичето, ръката му докосна бузата й и той усети силна горещина. Тогава свали от гърба си радиостанцията, взе от момчетата брезентовото въже и завърза Масуко като бебе на гърба си.
— Да побързаме! — извика той, като се обърна към другите. — Бъдете много внимателни!
— Старши, да оставим ли радиостанцията? — извика някой след него.
Онодера дори не се обърна. Той махна с ръка на водача на групата, който вървеше напред. Въпреки че Масуко беше много мъничка, тежеше около тридесет и седем-осем килограма, той чувствуваше тежестта й, защото вървеше с отпуснати мускули, а и през якето си усещаше парещото й тяло.
Те повървяха така няколко минути и изведнъж почувствуваха, че лека въздушна вълна ги удари отпред. Спряха. Отдолу се разнесе тревожно бучене, а миришещата на сяра мъгла се разлюля. За секунда всичко утихна и изведнъж екна такъв грохот, сякаш стотици оръдия дадоха едновременно залп. Почвата под краката им се издигна. Растенията се залюляха, скалите притрепериха, посипаха се пясък, сняг и камъни.
— Старши! — дочу се изплашен вик зад гърба на Онодера. — Ето там!… Напред… Зад облака… огън! Погледнете!…
В дълбочината на станалата вече тъмносива мъгла като алено петно прозираше пламък. Разнесе се грохот. Появи се още едно алено петно, малко по-ниско от първото. Небето, което до този момент беше светло, започна да потъмнява, сякаш някой го заливаше с туш. Камъните, които се сипеха наоколо, не бяха обикновени, от срутване, а нажежени ръждивочервени продукти от вулканично изригване…
„Ето какво било…“ — помисли си Онодера, като скърцаше със зъби. И въпреки всичко миризмата на сяра идваше не от планинската верига Уширо-Татеяма, а от планината Тогакуши…
— Старши, какво ще правим?! — разнесе се по детски пронизителен глас през горещата пепел, която беше започнала да пада.
На тридесети април в осем часа и три минути от вулканичен взрив излетя във въздуха върхът на планината Такацума от планинската верига Тогакуши, а след това по протежение на притока на река Итои, на отрязъка между западния склон на върха Дзиздо и железопътната линия, се образуваха дванадесет взривни кратера, с което започна изригването на западния склон на планината Тогакуши.
Гибелта на Дракона
В източната част на Евразия, която заема почти половината от северното полукълбо, Драконът умираше.
Той се гърчеше в жестоки конвулсии. Огромното му тяло, извито, сякаш е подгонил кълбо, със закачливо вдигната опашка, сега беше обхванато от пламъци и дим. Здравият му хребет, между прешлените на който растяха гъсти зелени гори, се беше напукал и от тези рани бликаше гореща кръв. От дълбочините на Курошио, което го галеше от древни времена, сега надничаше смъртта и с хищността на гладна акула гризеше хълбока му със страшните си зъби. Тя откъсваше къс след къс и живото кървящо месо изчезваше в ненаситната й утроба, в океанската бездна.