Като направляваше внимателно кормилото, Онодера с кратки и резки тласъци изведе батискафа от въртеливото спускане и като изви носа му към острова, на заден ход спря. След това, под същия ъгъл, без да се изменя положението на батискафа, започна потопяването. На екрана като на театрална сцена бавно се издигаше върхът на „безименния остров“. До него оставаха около триста метра. Професорът отново натисна копчето за видеозапис. Лентата започна да се върти с едва доловимо шумолене.
Онодера включи ехолота.
— Не се увличайте много със записа — каза той, като внимателно следеше треперещата стрелка на ехолота, която все повече приближаваше към червеното нулево деление, и показанията за скоростта на потъването. — По-нататък ще бъде още по-интересно.
На десет метра от върха Онодера даде внимателно заден ход. „Вадацуми“, запазвайки наклон от петнадесет градуса, отскочи назад.
— Да се потопим ли по протежение на склона? — попита Онодера.
— Хей, скъпи, не си играй с нервите ни! — прозвуча по ултра дългите вълни гласът на Юуки. — Мислех си, че ей сега ще се врежеш…
— Заобиколете върха — каза професор Тадокоро, — а след това се спуснете надолу по склона.
— Съобщение от „Дайто-мару“ — разнесе се глас от високоговорителя. — На изток от острова морското дъно образува наклон от три градуса. Дължината му още не е установена. Според морските карти дъното в този район е равно, а дълбочината му е със сто и осемдесет метра по-малка.
— Свличане ли има? — попита специалистът от Управлението за морска промишленост.
— Професоре — даде пълен ход Онодера, — как да си обясним, че при спадането на морското дъно с около двеста метра, не се е появила цунами?
— Не знам — промърмори Тадокоро. — Това явление е компенсирано с нещо друго, какво именно — не мога да си представя.
„От вчера казват само: «Не знам! Не знам!»“ — мислеше си Онодера.
На петдесет метра от върха „Вадацуми“ започна потопяване със скорост три възела в час. Преминаха деветдесетте метра. Дори и на тази дълбочина беше много светло. Ясно се очертаваха гънките на кратера на древен вулкан. Не беше дори необходимо да се включат прожекторите с далечен обхват на действие.
Без да се задълбочава в подробности, Онодера разбираше, че на морското дъно се е образувал остров, който дълго време се е намирал под водата, а след това за кратко време „се е издигнал“, за което свидетелствуваха следите от ерозията. Сега този пустинен остров отново се бе спуснал на дъното. Кратерът на върха му имаше диаметър около двеста-триста метра, а вътрешните му стени се спускаха почти отвесно надолу. По тях се забелязваше дълбока V-образна пукнатина. Тя беше явно от не вулканичен произход и бе възникнала след образуването на кратера. Ехолотът показваше, че вътрешната дълбочина на кратера е сто метра. Онодера си мислеше обезпокоен дали професорът няма да предложи да се спуснат в кратера. Направиха полукръг над острова, но не откриха признаци за скорошна вулканична дейност. Като студен блок островът стабилно лежеше на дъното, сякаш вечно е бил тук…
Онодера даде сигнал за потопяване. Като включи хидролокатора, той наведе носа на батискафа под ъгъл приблизително тридесет градуса спрямо склона на острова, превключи хидролокатора на ехо и каза по микрофона на високоговорителя:
— Юуки, потегляме… Дръж ни под наблюдение!
— Виждам ви добре — отговори Юуки. — Сега сте точно под мен.
Онодера завъртя ръкохватката. Зад дебелата стена на гондолата се чуваше шумът на водата. Чувствуваше се вибрацията на винта, който изтласкваше водата. Професор Тадокоро и младият специалист, след като притегнаха коланите към седалките, преместиха поглед от илюминаторите върху екрана на телевизора. В гондолата гърмеше ехото на хидролокатора: „Ко-н, ко-н“. „Вадацуми“ се спускаше по склона.
Стада от риби пресичаха екрана. От време на време се мяркаха силуетите на акули. В десния илюминатор се виждаше склонът на потъналия остров или по-точно върхът на подводния морски вулкан.
„Вадацуми“ се спускаше все по-ниско. Двеста метра, двеста и петдесет. Слънцето навярно се бе издигнало доста високо, защото наоколо ставаше все по-светло и водата зад стъклата изглеждаше яркосиня. Онодера почти не гледаше пиезометъра. В същност тази дълбочина беше разходка за „Вадацуми“. Триста метра. Онодера постепенно изравни батискафа. Склонът ставаше все по-полегат и плавно отиваше към синьо-виолетовото дъно. Температурата на водата беше петнадесет градуса. На екрана почти нищо не се виждаше и Онодера изключи телевизора. А когато изключи и електрическото осветление на гондолата, в илюминаторите нахлу прозрачна светлина. Дълбочина триста и петдесет метра. „Вадацуми“ почти хоризонтално вървеше към подножието на силно полегатия склон, който се губеше в мрака на дъното. Онодера увеличи скоростта до половин възел и изхвърли малко баластни топчета.