Като вървеше срещу приближаващия с всяка минута край, Япония сякаш предизвикваше самата природа, като се опитваше да сътвори „чудо“. В такъв смисъл чудото беше вече сътворено. До началото на юли в условията на непрекъсващи земетресения, изригвания, цунами бяха изведени зад пределите на страната шестдесет и пет милиона души. По шестнадесет милиона на месец. За това допринесоха и признатите в целия свят организационни способности на японците, и оперативността в обединяването на японските фирми, които бяха успели да си направят практически изводи веднага след като беше получена секретната информация за катаклизма. Но заедно с ръста на разрушенията и пропадането на почвата, ефективността на спасителните работи започна забележимо да спада. Съобщителните връзки, пристанищата и летищата излизаха от строя едно след друго. Съсредоточаването на голямо количество евакуиращи се в определени пунктове и извозването им в огромни мащаби ставаше практически невъзможно.
До началото на юли годно за експлоатация оставаше само летището Читосе на Хокайдо, но и неговото закриване беше само въпрос на време. Възможно беше да се използуват и някои летища за вътрешни линии, които бяха разположени сравнително високо над морското равнище, като това в Аомори, а също така и гладките, все още не залети степи.
Сега главната роля в спасителните работи се падаше на вертолетите и военните самолети, които бяха в състояние да кацат и излитат с къс пробег по неравна местност, и на десантните кораби. В тази ситуация възможностите на съветските транспортни авиогиганти бяха поразителни. Тяхната система за кацане и излитане беше толкова мощна, че при пълна натовареност с гориво и за обратния полет, те с лекота кацаха в дълбоки и неравни котловини.
Комитетът за спасяване на Япония с помощта на международни спасителни отряди водеше отчаяна борба за евакуиране на седемдесетте милиона души до края на месец юли. Броят на загиналите и безследно изчезналите от началото на катаклизма вече превишаваше дванадесет милиона души. Тук влизаха и тези, които бяха загинали след качването им на самолет или кораб. Броят на жертвите сред спасителните отряди достигна до пет хиляди. А на островите, които непрекъснато се разтърсваха, разрушаваха и потъваха, оставаха повече от тридесет милиона души. Тези хора, хванати в капана на дълбоките котловини и в обкръжените с вода крайбрежни хълмове, трепереха от ужас и чакаха своя ред за спасяване. Националните спасителни сили, в които влизаха около три милиона души, опитвайки се да спасят всеки японец, влязоха в последния неравен бой с природата.
Но и през юли, и през август броят на спасените с всеки изминат ден намаляваше, а броят на жертвите и сред спасителите, и сред останалото население катастрофално се увеличаваше. През цялото време от небето се сипеше вулканична пепел, която покриваше градове, поля, планини, проникваше в къщите, попадаше в храната, върху постелите, набиваше се в носоглътката. А под мрачното, постоянно покрито от изригванията небе, сред миризмата на сяра, по треперещата и клокочеща земя се мятаха спасителите. Те въртяха радиостанции, ругаеха се помежду си, изслушваха молбите и проклятията на хората, узнаваха за увеличаващия се брой на жертвите, получаваха противоречиви указания, предприемаха по нещо на собствен риск, нито се миеха, нито се бръснеха. Спяха по два-три часа в денонощие, свити в ъгъла на някой клатушкащ се камион, на неудобен стол или на осеяната с камъни земя. Преумората беше достигнала до краен предел и нервите вече не издържаха. Струваше им се, че се хвърлят в нещо безсмислено, че техните усилия отиват напразно сред беснеещата стихия и най-накрая и те, както и откъснатите от света хора, ще се окажат погребани под пепелта или ще загинат в морската бездна…
Обземаше ги тъжно отчаяние, което свиваше душите им…
И Катаока се измъчваше от същите мисли, когато заедно с двадесет-тридесет души очакваше спасителния кораб на мястото със странното название Ахоке, намиращо се до източното подножие на планината Асафуса, на четвърт километър северно от град Мито, префектура Ибараги. Град Мито беше вече напълно изчезнал под водата. Морето плътно беше приближило до Ахокме, което някога се бе издигало на сто метра надморска височина. Върховете на хълмовете сега се бяха превърнали в островчета, а под тях оловните вълни лижеха върховете на дърветата. Жителите на град Мито, които не бяха загинали по време на земетресението, нито от нахлулата след него цунами, избягаха в околните планини. Някои от тях се бяха заблудили и нямаше време да бъдат търсени. С такава група сега се срещна и Катаока. В района Ичикай морето беше съединило горните течения на реките Нака и Кину, като бе превърнало планинската местност Цукуба в истински остров.