— Стой! — разнесе се вик в тъмнината и два автомата бяха насочени към едва добралите се дотук измъчени хорица.
— Вземете ни на борда! Тук има жени и деца! — извика на английски Катаока, като вдигна ръка.
Към него се приближи висок млад офицер с почти детско лице, върху което беше изписана голяма обърканост.
— Вие цивилни лица ли сте?
— Освен нас тримата, които сме от спасителния отряд, всички останали са цивилни…
— Но в този район спасителните операции отдавна са завършени и участъкът е закрит… Поне такава информация имам…
— Те са се заблудили и не са успели да избягат.
— Колко са всичките?
— Може би двадесет-тридесет…
— По-живо! — извика офицерът, като се обърна към войниците, които се вслушваха в разговора и бяха забравили товаренето. След това измести каската си малко назад и каза с известно неудобство, но твърдо:
— Много съжалявам, но ние сме тук, за да изпълним специална задача по указание на висшето командуване. Спасяването не влиза в нашите задължения.
— Нима искате да оставите тези майки, деца и старци да умрат? Те се скитат из планините вече десет дни.
— Съжалявам, но нищо не мога да направя, дори и да искам да ви взема на борда, ще е трудно, защото корабът е малък. Ние самите трудно ще се вместим след като свършим с товаренето.
— Не зная какъв е вашият товар, но животът на хората е по-скъп.
— Съжалявам, но аз съм военен и когато получих тази заповед, ми беше наредено да я изпълня максимално точно. И да си призная, дори като си позволявам да разговарям с вас, нарушавам заповедта…
— В такъв случай, моля ви, свържете се с главното командуване и помолете незабавно да извикат спасителен кораб! — с умоляващ глас каза Катаока. — Тук почвата пропада под водата със скорост три метра на ден. И с времето се ускорява. До най-високото място остават само сто метра. А ако започне цунами…
— И това не мога да ви обещая, докато не разговарям с командира. Връзката ни е блокирана до излизане в безопасна морска зона…
— Мерзавци! — изруга на японски един от колегите на Катаока, който следеше разговора. — Нима сте хора!
— Почакайте, лейтенант Скот — каза на английски със силен акцент невисок човек, който се появи иззад камиона. — Колко човека могат да се вземат на борда вместо един сандък?
— Това, това не мога да направя — почервенявайки, отговори лейтенантът. — Ще бъде нарушение на заповедта.
— А вие как мислите, откъде идва заповедта? В крайна сметка аз нося отговорност за тази операция. Отговорете колко човека ще можете да вземете на борда?
— Пет-шест…
— А ако са само жени и деца?…
— Осем-девет, не повече…
— Значи, ще вземете десет човека, а аз ще остана тук.
— Не, това не мога да допусна!
— Но аз ще направя така, че да можете да го допуснете! Дайте ми лист и писалка.
Човекът написа набързо нещо и се разписа.
— Колко са жените и децата? — обърна се той към Катаока все още на английски.
— Шест жени и три деца.
— Нека да ги съпроводи и някой от мъжете, който говори, макар и лошо английски…
— А какво ще правите с товара, който остава?
— Не се безпокойте, аз поемам върху себе си цялата отговорност за него. Ето този последен сандък ще остане на брега. Аз най-добре от всички зная какво има в него…
— По-бързо! — извика лейтенантът на войниците. — И вас моля да побързате. Вече излизаме от графика…
Вдигнаха трапа. Въпреки рева на двигателя от борда се чуваха плач и викове. Мъжете, които бяха останали на брега, също викаха имената на жените и децата си. Корабът бързо изчезна зад ивицата светлина, която идваше от фаровете на камионите. Когато шумът стихна, чу се силното свистене на вятъра. Наистина всичко свърши за миг. Мъжете, които останаха на брега, се вцепениха.
Невисокият мъж, който стоеше до сваления сандък, бавно махна каската си и се обърна.
— Как, това вие ли сте? — изумено възкликна Катаока, като се вгледа в лицето му.
— Да, срещнахме се при странни обстоятелства — смутено се усмихна Куниеда. — На държавния служител му се налага да бъде и безсърдечен… Но в случая отстъпих… Човекът, който се занимаваше с тази работа, загина при земетресение и аз го замествам вече цял месец… И както виждаш…
— Вие през цялото време ли придружавахте този товар?
— Да, от Цукуба го закарахме в Мито, а след като и той потъна, го докарахме в тези планини… — Куниеда уморено се прозя. — Мислех да замина за Америка да се видя с жена си…