— А какво има в тези сандъци?
— Не мога да кажа — отговори Куниеда, като въртеше каската в ръцете си. — Да, и никога не ще мога да кажа…
След това той огледа мъжете, които бяха наобиколили сандъка.
— Знаете ли, искаше ми се да ви взема всички, вместо тези сандъци… Но това не се отнася само до мене… Моля ви, разберете ме правилно. Това съвсем не означава, че не съм мислил за вас. Аз се оказах в особено затруднение. Върху плещите ми легна отговорността за бъдещето на десетки милиони наши съотечественици, които са вече евакуирани в чужбина. Тези сандъци имат пряко отношение към тяхното бъдеще. И при това… — Куниеда бавно зае мястото на шофьора в камиона. — И при това и ние имаме известна надежда. Аз скришом помолих шофьора да ми остави мощна радиостанция… Земята отново забумтя и се затресе. Измъчените и опустошени хора легнаха в каросерията. Куниеда включи мотора.
В началото на месец август щабът на „програма Д-1“ беше преместен върху най-големия кораб на Силите за морска безопасност „Харуна“. Тук Наката и Юкинага денем и нощем обработваха потока от информация, който постъпваше почти непрекъснато.
През месец май императорското семейство тайно замина за Швейцария. Правителствените органи на Япония получиха временно седалище в Париж. Комисията по осъществяването на евакуацията се премести в Хонолулу и вече се наричаше „Щаб за спасителни мерки“. Изпълнителните органи на държавната машина, наречена Япония, вече се намираха извън потъващите острови. И никаква нишка не свързваше разпръснатите органи на държавния апарат с разхвърляните по цялата земя негови граждани. Пред шестдесет и петте милиона евакуирани, разпръснати в различни части на света, се изпречваха проблемите за „преживяване“. В лагерите за бежанци, били те палатки, опънати под открито небе, бараки, военни казарми, мизерни селища като за заточеници, се усещаше тревога.
Как ще бъде с храната, със свободата на придвижване?…
Зад гърба на тези хора, заминали само с ризата на гърба си, които въпреки всичко бяха стъпили на „твърда земя“, останаха почти тридесет милиона върху потъващите острови и все още очакваха момента на спасението. През юни и юли бяха евакуирани четири и половина милиона, а загинаха три милиона. Не бяха редки и случаите на самоубийства.
Сред останалите не малко бяха и такива, които доброволно бяха отстъпили своето място на кораба или в самолета. Възрастта на повечето от тях превишаваше седемдесетте. Зачестиха и случаите, когато възрастни японци, особено мъже, изоставяха семействата си или изчезваха от сборните пунктове. Те оставяха бележки, че предоставят бъдещето на младите и зрелите, а самите те достатъчно дълго са живели и не искат да бъдат в тежест, а главното — не желаят да се разделят с Япония, защото животът извън нея губи всякакъв смисъл за тях.
Един от тези старци, може би най-старият от оставащите, лежеше сега в най-отдалечената стая на просторна богатска къща в град Фучю.
— Хм, така… — промърмори старецът. — Този глупак Куниеда… Оставил е сандъка и е натоварил жени и деца…
Той издаде гърлен звук, по който трудно можеше да се определи дали се смее, или кашля?
— И къде е той сега? Заминал ли е заедно със сандъците?
— Не — отговори късо подстриганият плещест мъж, който седеше до стария в тържествено — строга поза. Погледът му пробяга върху дългата телеграма, написана на английски език, и добави: — Пише, че е останал на мястото…
Старият прехапа набръчканите си устни, но а потъмнелите му очи нищо не се отрази.
— Глупак — беззлобно промърмори той. — И кой от сандъците е изхвърлил, не се ли споменава?
— Да… Куниеда-сан е посочил сандък В, който са и оставили.
Разнесе се странен звук, който наподобяваше кискане. Гостът се обърна към стареца, който беше отворил беззъбата си уста и се смееше от цялата си душа и сърце.
— Знаех си — произнесе старият, като едва си пое въздух. — Трябваше да си отваряме очите. Как ли е разбрал? Той самият е неспособен да определи… Значи, отнякъде нещо е подочул… Такъв като него ще оцелее. Разбираш ли, Йошимура-сан?…
— Не.
— В сандък В почти всичко беше подправено… Аз го измислих… Сам… отдавна… Никой не знаеше… Последната шега на стария не успя заради едно момче със страшно остър нюх, но вече тръгвайте. Какво прави Ханае?
— Мисля, че вече е готова.
Когато снажният мъж, когато нарекоха Йошимура, бързо излезе от стаята, като стъпваше шумно върху татамите, иззад фусума се появи момичето. То сякаш се беше скрило там.
— Аз… аз няма да замина… — каза момичето с треперещ глас. — С ваше позволение, ще остана тук, край вас…